Сандерсън е голям и бих чел всичко, което излиза от него, дори шантивини като последната му – „Стоманеното сърце“. Но ако в нещо той е наистина властник, това си е епическото фентъзи, дори само Мъглородната трилогия и „Пътят на кралете“ го доказват (при все че имам възражения към приличното нищослучване в част от първата). „Елантрис“ успява да избяга от това, защото, по чудо, е самостоятелна книга – нещо, което сякаш почти изчезна от фентъзи жанра. И нека си е наивна, нека си е малко тромава – книгата ми достави искрено удоволствие, нещо като това, което усетих при четенето на „Очите на дракона“ на Кинг преди много години.
Елантрис е градът на магията, рухнал внезапно, а полубожествената раса, която го е населявала, е избита. Сега той е дом на поразени от незнайна болест нещастници – по-рано те са щели да бъдат щастливци, превърнати в по-висши същества, но сега са гладуващи и агресивни просяци. Всичко, което им е давало могъщи сили, сега го няма, изчезнало е по неясни причини. Разбира се, главният ни герой е принц, престолонаследник на царството, в чиито рамки е Елантрис, но една сутрин той се буди различен и е захвърлен зад стените на града да гние до смъртта си. А опърничавата му годеница е на път. И един жрец също, дошъл да покорява първо с добро, а после с лошо, ако не срещне подчинение. В този триъгълник ще се решават съдбините на един чуден свят, който Сандерсън описва с обичайното майсторство – и то така, че наистина ти пука какво ще се случи с тези герои. Поне, за разлика от при Мартин, имах вътрешна увереност в хубавия край, като не мога съвсем да реша дали това е добре или не – хем искам да стоя в неведение, хем има герои, които ми се иска да са неуязвими за злото.
Движеща се на няколко нива, „Елантрис“ е книга за изборите, които прави човек – дали пасивно да приема обкръжението си или да го променя според вижданията си. Сандерсън внушава еднозначно, че промяната е задължителна и произхожда от сборните действия на всички, особено ако са в една посока. Разбира се, в книгата има и чисто романтично-лигави моменти, но пък е толкова чаровна тази странна любов, която гори между грозният, разкапващ се принц и неговата бляскава годеница, която дори не знае кой е той всъщност. А мрачното присъствие на жреца, обрекъл се на своя бог и готов на всичко, за да наложи вярата си, е точно на място.
Факт, това едва ли е книгата, която ще ви накара да заобичате Сандерсън, но за всеки, който го харесва, е задължително четиво. И хубавото е, че той не само пише много (направо подозрително много), но и виждаме относително бързи преводи на книгите му на български. Сега чакам с нетърпение прясно удостоената му с „Хюго“ The Emperor’s Soul, а още една друга от наградените също ще бъде издадена скоро – Redshirts на John Scalzi.