Май от доста време не бях давал пълна оценка на книга. И най-малко съм очаквал да е тази, макар да бях срещал доста възторжени (е, не само) отзиви. Но човек не може да си повели коя книга да заобича, дори и да няма нищо общо с обичайните му вкусове. Просто се появява от нищото, тупва те ласкаво по главата – и четеш ненаситно, до последните страници, след които е тишина. „Елегантността на таралежа“ на Мюриел Барбери (миниатюрното й име на корицата хармонира с невъзможността да го запомня, нямам идея защо) е трагикомична история за две жени в двата края на живота, които се борят с него силом, макар да бликат от ум и разум.
Историята. Сграда, населявана от богаташи, кой от кой по-неприятни снобари. Една портиерка, която би трябвало да се отнася към света като Адамсовия Марвин, но не го прави. Приела е, че въпреки своя ум и разностранни интереси, трябва да играе роля на класическа портиерка с всички атрибути: вдовство, котка, работещ неспирно телевизор, мърляв външен вид и евтини продукти в чантата. Това е Рьоне. Тя знае, че с този свят не ще се спогоди никога, защото от млада изглежда като стара лелка.
Да си бедна, грозна, а на всичкото отгоре и умна, в нашите общества ви осъжда на мрачни и разочароващи премеждия, с които е по-добре да свикнеш отрано. На красотата прощават всичко, дори и простотията. Интелектът не се възприема вече като справедлива компенсация, един вид равновесие, което природата дарява на по-онеправданите си чеда, а по-скоро като излишна играчка, която може само да увеличи стойността на украшението. Затова пък грозотата е поначало виновна и тази трагична съдба беше моята орис, толкова по-мъчителна, защото не бях глупава.
В един от апартаментите в сградата живее единственото друго интелигентно същество – 12-годишната Палома. Макар да прилича на фантастичен герой, с огромна мъдрост и стряскаща мизантропия за годините си, тя ми бе безкрайно симпатична със своя негативизъм (в днешно време бихме го нарекли хейтърство). Тя не понася живота си, сестра си, родителите си – и, описвайки ги, има всички основания за това. Затова е решила да се самоубие скоро, като отлага това крайно решение само за епистоларни излияния и изследване на света около нея, който й се представя във все по-лоши краски. Докато не се запознава с Рьоне и не открива, че има и читави хора на тая планета…
Мюриел Барбери разбърква тази почти идилия с въвеждането на възрастен японец, който е първият нов обитател на сградата от над 20 години. Изискан и интелигентен, той ще разбие статуквото, ще прозре отвъд привидностите – ще бъде принцът от приказките, който инак не съществува. Слънцето ще изгрее, ще освети сградата, тънела досега във вечна сянка, ще освободи духовете от килера. Светът се променя. Всичко е възможно. Дори и грозното пате да стане красив лебед – и това далеч не е атрибут само на лигавите тийн романчета. В „Елегантността на таралежа“ обаче смехът върви ръка за ръка с драмата, щастието – с мъката.
Не можеш да прегърнеш просто така таралеж. Опитвал съм. Не можеш.
Няма да претендирам, че съм разбрал книгата. Плъзнах се по повърхността й, а в нея има толкова много – и философия, и психология, пречупени са класически (основно руски) произведения, има го това междуредово пиршество, което интелигентният автор поднася на читатели, които не дирят лесното (моля, нека това не ви отказва от книгата!). Защото от този сюжет спокойно можеше да се получи лековата комедия, захаросана любовна драма или нещо подобно – но вместо това се е получила умна и забавна книга за живота такъв, какъвто е, описан по ръба на иронията и гротеската, но с ласката на разбирането. И точно това я прави бисер.
Защо тази книга толкова ми хареса? Нямам идея, дори и при всичко вече написано. Но ще я препрочитам.
––
Други мнения за книгата: „Read With Style“, „Вълненията на Точката“, „Книжен Ъгъл“, „зорините озорени озарения“, „FRANTIC STRINGS & SWINGS“, сигурно има още.
От същия автор
От същия жанр
