Когато жените като цяло са били изключвани от историята, Елена е включвана. Тя е една от малкото вечни женски личности, оцелели от древността.
Митът за Троянската война е неотделимо вплетен в общоевропейската митологична тъкан, а образът на Елена е същностна част от него. Образ, който обаче остава някак мъгляв, колкото и да се преекспонира в попкултурата – и тук идва „Елена от Троя“ на Бетани Хюз, едно впечатляващо мащабно, задълбочено и ерудитско изследване не просто на мита за най-красивата жена на света и нейната трагична участ, а изобщо на онзи свят, в който хиляди кораби е можело да бъдат пуснати по вода заради едно лице, или поне така е искал да ни убеди Омир. Още в началото Хюз заявява какво ще научим за Хубавата Елена: „Ще проследя еволюцията ѝ като човешки персонаж от късната бронзова епоха, като духовна сила и като икона на несравнима красота и еротична любов, и ще проследя стъпките ѝ в Източно Средиземноморие.“ И изпълнява прещедро това си обещание, като пътем описва как самата тя е обикаляла в наши дни всяко място, на което се предполага, че Елена се е подвизавала, и как митът за нея прескача вековете и прелива в съвремието по често неподозирани начини.
Разбира се, всичко започва от Омир, и Хюз ясно посочва огромната стойност на неговите творби и тяхното разпространение и влияние в миналото: „Досега са открити 1550 Омирови фрагмента на папируси (и броят им се увеличава с годините). Никой друг автор от древността не се доближава до него.“ Също споделя разни интригуващи детайли, като например защо Омир нарича града и Троя, и Илион, а отговорът се корени в хетски имена на територии в района на Троя – Вилуса и Таруиса, които, изпети от бард, които е най-вероятно йонийски грък, се трансформират в познатите имена. Тя проследява и изобщо каква традиция предхожда образа, който създава Омир, и тя е недвусмислена: „За мъжете и жените от праисторическия свят на Елена женските духове и техните земни представителки са имали родословие, което се простира десетки хиляди години назад. Събирането на всички фигурки, артефакти и фрески, създадени през двадесетте хиляди и няколко години преди Троянските войни, би довело до сбор от предимно женски форми. Едва 5 процента от тях са на мъже.“ В края Хюз се спира и на една още по-впечатляваща теория, която е развита и в „Бялата богиня“ на Робърт Грейвс – тя се основава на „традиционната теза за ранните човешки общества, в която Бог е жена. Това разбиране за начина, по който праисторическите популации са възприемали и са изграждали света си, е доста изпипано и се развива в следната посока: една-единствена свръхестествена майка – често смятана за Майката Земя или Майката природа – първоначално е била почитана в цялото Източно Средиземномоерие, а някои дори твърдят, че и в целия свят.“
Лесно е да считаме Елена за принцеса, та дори и за богиня, но навярно точно третата дума на корицата е тази, която привлича неотклонно вниманието и дори по някакъв начин скандализира. Но нейното поставяне там не е самоцелно, нито гони евтино привличане на вниманието. Хюз навлиза в истинска дълбичина в своя анализ, а част от него е в какви крайности се възприема понякога образът на Елена – „Някои изследователи смятат, че смъртна Елена никога не е съществувала, а вместо това тя е просто човешкото лице на древна богиня на природата, пълноценно божество, общоелински дух на раститителността и плодородието. Висцерална сила, която носи със себе си както живота, така и смъртта.“. В други периоди пък нейната невярност и активна показност са осъждани: „Идеалната атинска жена от V в.пр.Хр. не се е виждала, не се е чувала и за нея не се говорело. Предвид тези предпоставки Елена е не просто разюздана, тя е пародия на женствеността, враг на цивилизования човек.“. В различни епохи името на Елена е събуждало различни емоции, но никога безразличие. Важно е да се отбележи обаче кое е общото: „прекрасната ирония на най-красивата жена на света е, че тя е без лице. Няма съвременни изображения на спартанската царица от XIII в.пр.Хр. – предполагаемото време на Троянската война. Съществуващите изображения на високоставените изображения на гръцки жени от този период – късната бронзова епоха – са стандарти, всичките рециклирани реплики в рамките на един жанр. По онова време в гръцкото изкуство няма характерни образи. Археолозите са открили поразителни пресдмъртни маски от бронзовата епоха, но само на мъже.“ (И тук само ще отворя скоба, за да вметна, че Хюз не пропуска да разкаже и за откривателя на Троя Хайнрих Шлиман, който извършва археологическа дейност и в Микена, където открива предсмъртна маска, която с лекота приема, че е на Агамемнон).
Важен нюанс в разказа на Омир ми бе убягнал, но Хюз набляга на него – това, че в гръцкия свят от периода властта се предава по женска линия: „Мъжете трябва да спечелят короната, като си спечелят съпруга. Полусестрата на Елена Клитемнестра прави своя любовник Егист цар, като съпругът ѝ Агамемнон е в чужбина, водейки Троянската война… Едип е коронован за цар на Тива, като се жени за царица Йокаста. Дори вярната Пенелопа, оставена вкъщи от Одисей, като че ли има прерогативите да избере кой да бъде следващият ѝ цар. И, разбира се, Менелай става цар на Спарта, когато се жени за Елена“. И авторката обяснява защо това, че Елена има двама братя, не значи, че те ще наследят титлата на баща им Тиндарей – „Елена ще стане царица и само бракът с нея ще донесе царски статут и суверенитет над спартанската територия.“
И макар че за нас – както самото име на книгата посочва – Елена е неразривно свързана с Троя, то „за гърците тя безспорно била Елена от Спарта.“ Хюз пише: „Всеки мъж, жена и дете в древна Спарта живее с живи, осезаеми спомни за своята прочута предтеча. Под формата на резби, надписи и фигурки Елена пристъства в целия град дo края на римското владичество.“ На Елена е имало посветено светилище в центъра на града, а култ към нея имало дори в Египет: „Херодот разказва в своите „Истории“ за статуята на Елена – дъщерята на Тиндарей, в Мемфис, където тя била почитана като „чуждата Афродита“. Това конкретно определено може и да е било погрешно, но със сигурност е имало култове към Елена в Северна Африка.“
Изобщо навлизането в детайлите на живота на Елена, предадени не само от Омир, но и от цяла плеяда древногръцки автори, са неизбежно смайващи – и не е изненадващо, че остават извън преработените версии, с които се запознават децата и докъдето като цяло се простират знанията на повечето хора. Не само че тя е родена след като майката ѝ Леда е изнасилена от Зевс (приел формата на лебед), но и нейните близки имат своите грехове – полусестрата на Елена Клитемнестра убива Агамемнон след Троянската война, а братята ѝ близнаци – Кастор и Полукс – изнасилват две сестри на име Хиларея и Феба. По-късно самата Елена, още в невръстна възраст, става жертва на насилие не от кого да е, а от прочутия герой Тезей, който след това я затваря в крепост, а спасяването ѝ от нейните братя дава повод за нахлувания в Атика.
Бетани Хюз посочва колко вдъхновяваща за творците е била идеята, че Елена се е родила от яйце – тя пише, че „В редица платна тя е изобразена да излиза от яйцето си като бяло, дебело, подобно на личинка малко същество“, а „Птичето зачатие на Елена се посочва като една от причините за нейната фина, белтъчна красота: „тя е бяла, както е естествено за дъщерята на лебеда, и нежна, тъй като е отгледана в яйчена черупка“. И допълва: „Бледността на Елена се смята за важна част от нейната желаност. Белият цвят на кожата със сигурност е признак за висша красота, когато Омир пише своите епоси, а най-вероятно и през късната бронзова епоха. Богините често са описвани като „белоръки“ и с „бели ръце“.“ Но в крайна сметка влиянието, което е имало върху мъжете, фокусира най-много внимание – и Хюз подробно проследява как може да се е появил мит за жена с подобно въздействие върху всички около себе си, и каква истинност можем да търсим в него.
Мога да пиша още много, но няма как да предам дори бегло размаха на Бетани Хюз в тази наистина изключителна книга – и трябва изрично да отбележа, че в „Елена от Троя“ са включени карти, хронологични таблици, разнообразни изображения на Елена, откъси от творби на десетки автори, които демонстрират недвусмислено огромното и разнопосочно влияние на Омировия мит Елена върху толкова цивилизации през през вековете. Единствено все пак трябва да отбележа, че има дребни пропуски в редакцията на изданието, но безспорно толкова сложна и мащабна книга е предизвикателство и лично аз поздравявам изд. „Локус“, че са се захванали с такъв вдъхновяващ проект. Важно е да се отбележи, че книгата е издадена в ограничен тираж и може да се поръча само от издателството.
От същите жанрове
