Прокашлях се, не бях издавала звук цели дванайсет часа, откакто обясних на шофьора на таксито къде да ме остави. За мен това си беше напредък – обикновено не обелвах дума с никого от момента, в който в петък вечер казвах на шофьора на автобуса къде искам да сляза, до мига, в който поздравявах колегата му в понеделник сутрин.
„Елинор Олифант си е супер“ на Гейл Хъниман с лекота се вписва в кохортата книги за мрачновати хора със светли сърца, които толкова се харесват у нас в последните години – ще спомена само „Човек на име Уве“ и следващите на Фредрик Бакман, “Аз съм на 83 1/4 или малки експерименти с живота” на Хендрик Хрун, “Странните талисмани на Артър Пепър“ на Фейдра Патрик и други. Елинор е умно, но изключително затворено момиче, което работи на една и съща скучна работа от много години, но няма проблем с това. Не контактува с никого, с изключение на майка си, която ѝ звъни да я тормози вербално всяка седмица по едно и също време. Колегите не я разбират, няма приятели, за любов да се говори е излишно… засега. В миналото се мержелее трагедия, но тя се разкрива на порции, за да има едно „ах“ накрая. Настоящето е важното – а за него Елинор разказва сама.
Хъниман ни развежда бавно из живота на героинята си – през нейния поглед, критичен и осъдителен, всичко изглежда в мрачновати краски. Но всички знаем, че тя всъщност е раним човек, който се е затворил изцяло в себе си, в една подробно и внимателно описана рутина, извън която няма нищичко. Толкова по-изненадващо идва решението (логично и премислено) да хлътне в лъскав поппевец и да започне серия малки, но драматични за нея промени в живота, за да се подготви за неизбежната им любов. Олифант е готова за нещо различно – но светът трудно ще я приеме такава, каквато е. И започват проблемите.
„Елинор Олифант си е супер“ е бавен, малко постен като стил роман, който ще се хареса на интровертите със сигурност. За мен бе по-скоро скучноват, но не по неприятен начин, планирах четенето му в една от моите редки почивки вън от София и имах възможност да му обърна спокойно внимание. Трагикомичните проблеми на Елинор се сипят един след друг, а нейните отчаяни опити да бъде по-социална разсмиват със своята нескопосаност, всички познаваме такива хора – или сме били такива в един или друг период от живота си 🙂
Габи от „Аз чета“ е разнищила книгата толкова много, че според мен е видяла неща, за които и авторката не подозира, вижте ревюто ѝ.
От същите жанрове
