Когато е под стрес, Мъск често се оттегля в бъдещето. Изненадва служителите си, съсредоточени върху предстоящо голямо събитие, като ги засипва с подробни въпроси за неща, които са предвидени за години напред: планове за кацания на Марс, “роботаксита” без кормило, имплантирани мозъчни чипове, които могат да се свързват с компютри.
Всяка книга за Илон Мъск ще бъде закъсняла при излизането си – един от най-популярните и противоречиви хора на планетата генерира новини около себе си с изключителна скорост и дори всекидневник не би му смогнал. Но още по-интересно е да четеш точно тази книга на Уолтър Айзъксън броени дни след като си прочел друга негова епохална биография – тази за Хенри Кисинджър, оригинално издадена преди трийсетина години. Отликите между двете са очевидни дори на стилово ниво – в тази за големия дипломат Айзъксън основно се опира на документи и е изключително аналитичен, което и обуславя тия плътни над 900 страници; докато в тази за Мъск той е като очевидец и хроникьор, като придружител на някой владетел, назначен да записва неговите подвизи. Но с една важна разлика, за която сам авторът пише в края и според мен е изключително важно да се акцентира на нея: „Илон Мъск ми позволи да го наблюдавам отблизо в продължение на две години, покани ме да присъствам на заседанията му, даде ми десетки интервюта и водихме среднощни разговори, предостави ми имейли и съобщения и насърчаваше приятелите, колегите, членовете на семейството, противниците и бившите си съпруги да говорят с мен. Не поиска да прочете черновата на тази книга, преди да бъде публикувана, и не е определял какво мога да пиша в нея.“ Избирам да вярвам в това, защото книгата е всичко друго, но не и ласкателна за образа на Илон Мъск. Но пък се чете с истинска лекота – биография за герой на новото време, насочена към една различна публика от онази за Кисинджър, публика, която е постоянно онлайн и оплетена в социалните мрежи. Точно както в края Мъск се оказва в оплетен в една конкретна… но да не преварвам.
От този смесителен котел произлиза особеното излъчване на Мъск, което на моменти го прави да изглежда като извънземен – сякаш мисията му до Марс е стремеж да се завърне у дома, а планът за създаване на хуманоидни роботи е търсене на сродни души. Сякаш изобщо няма да е изненадващо, ако съблече ризата си и се окаже, че няма пъп и не е от тази планета.
Още по-интересно е вече да си чел една чудесна книга за Илон Мъск – биографията на Ашли Ванс „Илън Мъск: PayPal, Tesla, SpaceX и походът към невероятното бъдеще“ бе огромен успех у нас, със сигурност и по света, и наистина чудесно представя образа му докъм 2015 г., когато излиза. И затова, въоръжен с информация за поне основните му бизнес начинания, ми беше по-интересно да чета тази книга по-скоро като прозорец към един особен човек, в чието мислене не можем да проникнем, нито можем да разберем наистина как вижда света, горният цитат го потвърждава. И затова мисля, че е нужно човек да погледа малко как говори и се държи самият Мъск (ей това кратко клипче от SNL например, в което казва думите, с които започва книгата на Айзъксън), за да сложи образ и глас на думите, които авторът цитира. Защото в голяма част от книгата говори самият Мъск и далеч не е толкова отпуснат и забавен, както в това клипче. Той е оцеляващ – винаги и във всичко, и още в началото на книгата баща му „признава, че е възпитавал синовете си в “изключително сурова улична диктатура”. След това добавя: – По-късно Илон прилагаше същата сурова диктатура към себе си и към другите.“. Айсъксън обобщава така своите наблюдения:
Настроенията на Илон се колебаят между светло и мрачно, съсредоточено и разсеяно, дистанцирано и емоционално, с периодични пристъпи на това, което хората около него със страх наричат “демоничен режим”.
Сам признава, че понякога просто изключва: „Преставам да виждам и да чувам каквото и да било. Използвам мозъка си за обработка, а не за приемане на информация.“ Това е мозък, който още на невръстна възраст се учи да програмира, написва видеоигра, когато е на тринайсет, за която получава 500 долара хонорар от списанието, което я публикува. Но истинската му история започва тогава, когато напуска дома си и детството си, изпълнени с предизвикателства, побоища и скандали, и се оказва в Канада, а след това и в САЩ. Айзъксън намира обяснение защо децата от неговото поколение се насочват към софтуера, а той не: „В резултат от новата тенденция към затворени и запечатани системи технически грамотните младежи, които навършват пълнолетие през 90-те години на XX век, са привлечени повече от софтуера, отколкото от хардуера. Те не познават сладката миризма на поялник, но програмират с такова майсторство, че карат интегралните схеми да пеят. Мъск е различен. Харесва както софтуера, така и хардуера. Умее да програмира, но има усет и за материалните елементи като батерии и кондензатори, клапани и горивни камери, горивни помпи и ангренажни ремъци.“ И все пак това е човек, който има своя цел – и казва решително в точния момент: „Ще замразя всички други планове. Трябва да хвана интернет вълната.“
Подобно на Стив Джобс, Мъск наистина не се интересува дали обижда, или унижава хората, с които работи, стига да ги стимулира да постигат успехи, на които не са вярвали, че са способни.
Забележително е как Айзъксън е решил да раздели книгата си на почти 100 глави (в тази за Кисинджър са почти три пъти по-малко и много по-дълги), изкушавам се да ги определя като глави-туитове, в които много ударно повежда из живота на Мъск, в който оборотите се повишават неумолимо от този момент нататък.Описана е историята на Zip2 („Написах софтуер за първия указател на фирми с интернет карти“), което след няколко години всъщност ще го направи милионер („Банковата ми сметка се увеличи от около 5000 на 22 005 000 долара“). Забавно е какво решава да си купи с тия пари – нищо по-малко от „автомобил макларън F1 за 1 милион долара, най-бързия сериен автомобил в света“, но по-важното е, че точно тук, през 1999 г., се появява идеята му за сайт на име X.com – Айзъксън го описва така: „Концепцията му за X.com е грандиозна. Замисля го като магазин с всички финансови услуги на едно гише: банкиране, цифрово пазаруване, чекове, кредитни карти, инвестиции и заеми. Транзакциите ще се извършват незабавно, без да се чака финализиране на плащането. Идеята му е, че парите са просто вход в база данни, и той иска да разработи начин, по който всички транзакции да се записват сигурно в реално време.“ И е готов да работи бясно за това: „Стилът на управление на Мъск не се е променил от “Зип Ту” и ще се запази такъв и в бъдеще. Безсънните нощи, прекарани в програмиране, в комбинация с характерното му грубо и дистанцирано държане през деня принуждават съдружника му Харис и няколко други колеги да поискат да се оттегли от поста изпълнителен директор. В един момент Мъск отговаря с много проницателен имейл. “По природа съм обсесивно-компулсивен – пише на Фрикър. – Единственото важно за мен е победата, и то не в малка степен. Бог знае защо… вероятно е вкоренено в някаква много обезпокоителна психоаналитична черна дупка или късо съединение в невронната ми мрежа.”
Не е работа на шефа да се харесва на подчинените си – заявява на заседание на управителния съвет на “Спейс Екс” години по-късно. – Това дори е вредно.
Тук в историята се появява „Пейпал“ и начеват огромни драми между двете компании, които неочавано резултират в неговото излизане от играта в този сектор: „Когато управителният съвет гласува за отстраняването на Мъск от поста изпълнителен директор, той реагира спокойно и с достойнство, което изненадва онези, които са наблюдавали трескавата му борба да надделее. “Реших, че е време да привлечем опитен изпълнителен директор, който да води X.com напред – пише в имейл до колегите си. – След като намерим подходящия човек, мисля да си взема почивка за три-четири месеца, да обмисля няколко идеи и след това да основа нова компания.” И тази нова компания е онова, заради което заслужава най-голямо уважение, предполагам, защото чрез нея той планира нещо, извадено от фантастиките, които чете ненаситно като дете:
Ще колонизирам Марс. Мисията ми в живота е да направя човечеството междупланетна цивилизация.
Айзъксън коментира сухо: „Полезно е да спрем за момент и да се замислим колко безумно изглежда за трийсетгодишен предприемач, който е бил изгонен от две новосъздадени компютърни компании, да реши да строи ракети, с които да се лети до Марс. Какво го мотивира – освен омразата към почивките и детската любов към ракетите, научната фантастика и “Пътеводител на галактическия стопаджия”?“ Но някак това сработва по един крайно неочакван начин, макар че по първоначалните му обичайни грандомански планове планира безпилотна мисия до Марс до 2010 г. Развитието на SpaceX е това, което заема централната част от книгата и за мен си заслужава да се прочетат в детайли, защото е абсолютно показно какво може да постигне човек, който мисли различно и няма никакви скрупули да изстисква всичко от хората и да ги захвърля след това – защото Мъск продължава „да поставя нереалистични срокове, благодарение на които налудничавите му идеи само закъсняват с изпълнението, но все пак се осъществяват.“ Но и намира начин да свали огромна част от разходите по производството на ракети, като заменя всякакви скъпи части с много по-евтини и не по-малко ефективни аналози. И всичко научено от огромната игра на проби и грешки (доста взривни грешки всъщност) успоредно се влагат и в следващото голямо нещо, към което Мъск се насочва – една чужда компания, „Тесла Мотърс„, която произвежда електрически автомобил на име „Роудстър“.
Начинът да се стартира автомобилна компания е първо да се направи скъпа кола и чак след това да се премине към масов модел.
Айзъксън подробно описва драматичната история как Мъск от „председател на управителния съвет и главен спонсор“ се оказва собственик на марката и компанията, която след съдебно дело се оказва с цели петима съоснователи. Но много по-важно е решението да изстрелват тестовите си ракети си на отдалечен атол в Тихия океан – Куадж, което се оказва грешка, или както сам Мъск казва: „От време на време човек се прострелва в крака. Ако търсиш начин да намалиш до минимум шанса си за успех, избери площадка за изстрелване на недостъпен тропически остров.“ И точно тогава, през 2008 г., всичко виси на ръба – „Мъск е останал без пари, “Тесла” постоянно се източва, а “Спейс Екс” е разбила три ракети подред. Но той не иска да се откаже. Вместо това предпочита да се разори, буквално.“ Събира пари откъде ли не, за да постигне своето: „Спейс Екс” няма да спре и за секунда по пътя към целта. Не трябва да има грам съмнение, че накрая “Спейс Екс” ще излезе в орбита. Никога няма да се откажа, никога.“ И както всички знаем, това се отплаща. Айзъксън коментира с възхищение, че екипът на Мъск, който създава “Фалкон 1”, „първата частна ракета, изстреляна от Земята и достигнала орбита“, е от едва петстотин служители, докато „сходното подразделение на “Боинг” има петдесет хиляди“.
Джобс обича да се разхожда в дизайнерското студио на “Епъл” всеки ден, но никога не стъпва във фабриките си в Китай. Мъск, за разлика от него, прекарва повече време в посещения на поточните линии, отколкото на дизайнерското студио.
Имам желание да се отклоня за малко тук, защото една от историите, които Айзъксън разказва, е как Мъск създава партньорство с доставчика си на батерии “Панасоник” за създаване на гигантска фабрика. Много интересен страничен поглед към темата е описан в книгата „Материалният свят“ на Ед Конуей, която силно ви насърчавам да прочетете, ще разбере още по-добре защо постиженията на Мъск са изключителни. И вече с повече разбиране можем да четем за космическата надпревара, която си спретват с Джеф Безос (вижте „Голямата битка за Космоса“ на Крисчън Девънпорт), в която се включват дори битки за конкретна ракетна площадка със символична стойност, около която Айзъксън пише с брутална откровеност: „Приемствеността на тези прославени площадки представлява, както символично, така и на практика, факелът на космическите изследвания на Джон Ф. Кенеди, който се предава от правителството на частния сектор – от някога великата, но сега склерозирала НАСА на нова порода целеустремени пионери.“
От тази книга научих с изненада, че Мъск създава „некомерсиална изследователска лаборатория за изкуствен интелект, която наричат “Оупън Ей Ай” и е планирана да се противопоставя на властта на „Гугъл“ в сектора, като Мъск обяснява така идеята: „Искахме да създадем подобна на “Линукс” платформа за изкуствен интелект, която не се контролира само от един човек или корпорация. Целта беше да увеличим шанса за безопасно развитие на изкуствения интелект в полза на човечеството.“ И това е тема, която се появява пак и пак след средата на книгата – Мъск в крайна сметка се отказва от “Оупън Ей Ай” след неразбирателство за възможността да я слее с „Тесла“, а от наша гледна точка вече знаем какво постигат те в крайна сметка – ChatGPT. Но пък изобретателят демонстрира далновидност с думите: „В крайна сметка, за да се постигне напълно автономно шофиране, трябва да се създаде истински изкуствен интелект.“
Винаги казвам на хората истината, колкото и горчива да е тя, и не се съобразявам с конкретния човек. Критикувам действията, а не личността. Всички допускаме грешки. Важното е дали човекът търси обратна връзка, дали търпи критика и да е в състояние да се развива. Физичните закони не признават наранени чувства. Интересуват се дали си направил ракетата както трябва.
Айзъксън описва и тежкия период на Мъск през 2017-2018 г., когато той се разделя с Амбър Хърд, има огромни драми със семейството си, в които изобщо не ми се навлиза, и психиката му се лашка: „Мъск преминава през периоди, в които се люлее между депресия, апатия, замайване и маниакална енергия. Изпада в лоши настроения, които водят до почти кататоничен транс и депресивна парализа. След това, като превключен с бутон, изпада в замаяно състояние и възпроизвежда стари скечове от “Монти Пайтън”, като крачи тромаво и изнася несвързани монолози, прекъсвани периодично от насечения му смях.“
До 2018 г. се влюбва в една много разпространена сплав, за която осъзнава, че ще бъде еднакво подходяща и за ракетите, и за “Сайбъртрък” – неръждаемата стомана.
– С неръждаемата стомана трябва да се усамотим интимно – шегува се пред екипа си.
Това не пречи да успее да развие производството на „Тесла“ по обичайния си маниер – като „решава буквално да се премести да живее във фабриката и лично да води напъните за пълна мобилизация. Тази тактика – да застава лично начело на екип от фанатизирани съмишленици и да ги води денонощно към заветната цел – е определяща за маниакалната активност, която изисква от своите компании.“ Изключително интересно ми беше как заменя „свръхавтоматизирана производствена линия, която използваше стотици роботи“ с… хора, защото се оказват много по-ефективни, и това „се превръща в урок, който ще залегне в основата на производствения алгоритъм на Мъск: Винаги изчаквай до края на проектирането на даден процес – след като си поставил под въпрос всички изисквания и си премахнал ненужните стъпки – и чак след това въвеждай автоматизация.“
Трябва да стигнем до Марс, преди да умра – заявява той. – Няма друга сила, която да ни закара до Марс, освен нас самите, а понякога това означава “аз”.
Някъде тук в картинката се намесва и „Туитър“, където Мъск обича да се вихри и което му носи проблеми нерядко, които Айзъксън описва подробно, при това проблеми за десетки милиони долари, дори се появява опасност да му бъде забранено да управлява публично предлагани компании доживот. Биографът му проследява и промяната в политическите му убеждения, на които сме неволни свидетели след излизането на книгата. На едно място Мъск казва: „Тръмп може би е един от най-големите мошеници в света. Като баща ми. Този тип хора понякога успяват да ти размътят мозъка. Но ако мислите за Тръмп като за измамник, който се опитва да ви метне, тогава поведението му е напълно логично“, но това видимо се променя след драматичния му разрив с едно от децата му, което го кара да стане изявен противник на някои от съвременните политики като woke културата. Много по-важно е как включва своята флотилия сателити, наречена „Старлинк“, в помощ на Украйна в началото на руската инвазия („Без “Старлинк” щяхме да изгубим войната” – казва командир на украински взвод, цитиран от “Уолстрийт Джърнъл”), но по-късно променя това си решение, когато разбира, че системите му се използват за координиране на атаки с дронове. Интересна е и срещата му с Бил Гейтс, когото обвинява, че работи срещу него на борсата:
Извиних му се – казва Гейтс. – Когато разбра, че съм продавал акциите му на къси позиции, започна да се държи адски лошо с мен. Но той се държи лошо с толкова много хора, че не трябва да го приемате твърде лично.
И вече в края на книгата идват нещата, които не са история, а настояще – купуването на „Туитър“. Или както Айзъксън пише, „Туитър” е идеална – почти твърде идеална – игрална площадка за Мъск. Тя възнаграждава играчите, които са импулсивни, непочтителни и нецензурирани, като огнехвъргачка за палците. Притежава всички характеристики на училищен двор, включително подигравките и тормоза. Но в “Туитър” умните деца не ядат бой от училищните хулигани, а печелят последователи. И ако си най-богатият и най-умният от всички, може дори да решиш, за разлика от времето, когато си бил дете, да станеш цар на училищния двор.“ И описва каква буря всъщност се случва с компанията след като той я придобива – той не просто уволнява около 75% от служителите, но и променя изцяло корпоративната им култура: „Мъск се изсмива саркастично, когато чува фразата “психологическа безопасност”. От нея му се повдига. Според него това е пречка пред спешността, напредъка, орбиталната скорост. Предпочитаната от него дума е “хардкор”. Неудобството, смята той, е нещо хубаво. То е оръжие срещу бича на доволството. Ваканции, ароматерапия, баланс между работата и личния живот, дни за “психическа почивка” – всичко това са “простотии”. Всичко това трябва да отиде в канала.“ И тук се сещам за един мой любим цитат от „Изкуството на победата“ на Фил Найт, основателя на „Найк“: „Навярно лекарството за всеки бърнаут, мислех си, е просто да работиш повече“. Илон определено го спазва. И оцелява по своя начин: „Гледката не винаги е приятна. Методът на Мъск още от времето на “Фалкон 1”, е да действа бързо, да поема рискове, да бъде брутален, да търпи провали и след това да опитва пак. “Сменихме двигателите, докато самолетът летеше неконтролирано – туитва в един момент. – Цяло чудо е, че оцеляхме.”
„Илон Мъск“ на Уолтър Айзъксън е важна книга за нашето време, нямам съмнение в това – в последната година мнозина от нас видяхме този безспорен гений в друга светлина, особено след като при всяко влизане в „Туитър“ на челно място излизаше поредната му гавра с Байдън или Камала Харис и безконтролно възхваляване на Тръмп. Но ако се отдръпнем от американското политическо блато, животът на този човек заслужава всички книги, които се пишат – и за мен точно този биограф целенасочено е избрал да напише книгата си по максимално лек и достъпен начин, за да стигне до по-младата аудитория – нещо, което на мен видимо не ми се получава, като гледам дължината и на този текст. Не мисля, че той спестява нещо на Мъск, определено към края на книгата образът му не е величествен, а отчасти трагикомичен, но в крайна сметка това е често пребивано момче, което идва от Южна Африка и става не само най-богатия човек на света, но и го променя според своите често откачени приумици. Може пък този особен човек ще се окаже пречка пред натискането на червеното копче, докато все пак реализира откачената си мечта да закара хора на Червената планета, нещо, за което например Карл Сейгън мечтае в „Бледа синя точица“? А може би ще дооткачи и ще се превърне в нещо като гениален злодей от супергеройски филм? Май има равна вероятност за двете. И все пак е ясно, че ние живеем в неговия свят и той ще е такъв, какъвто го измисли и какъвто накара безброй други хора да изработят точно по неговия начин. Да видим.
