Разбира се, Еск не беше образована, а както се знае, жизненоважен фактор за успеха е да не подозираш, че замисълът ти е неосъществим. Онзи, който не е осведомен за неизбежния си провал, може да се окаже камъчето, обърнало колата на историята.
Прочетох си какво съм писал за „Еманципирана магия“ при предишния ми прочит преди 12 години и не ми допадна хич – не стига че съм изпляскал разни невнятни глупости, но и изобщо не съм опитал да вникна в книгата и нейното място в поредицата. Не че сега мога да я определя като една от силните сред всички останали, все така смятам, че след предходните ѝ „Цветът на магията“ и „Фантастична светлина“ поемането в нова посока не е толкова убедително, но пък най-малкото крайно убедително въвежда образа на вещицата Баба Вихронрав, която само на пръв поглед е страничен герой – всъщност си е изцяло в центъра на нещата, както се случва в повечето, ако не и всички книги с нейно участие.
Ще кажа все пак две думи за сюжета. Могъщ магьосник – толкова могъщ, че е предвидил края на земния си път – се забива право в село Скапан Гъз в планините Овнерог, където „никой не казва лоша дума за вещиците, особено ако иска да се събуди сутринта в същия вид, в който си е легнал вечерта.“ Там той има за задача да предаде своя не по-малко могъщ жезъл на осмия син на осми син, който по правилата на Света на Диска неотменно е магьосник. И успява в това си намерение (с леко побутване от Смърт), но нещата рязко се усложняват, когато този осми син се оказва дъщеря, а както Пратчет чудесно ни описва пространно, до този момент магьосническият занаят е изцяло привилегия на мъжете – но тая работа приключва именно с появата на малката Ескарина. А в нейните бъдещи приключения важно участие има алтернативна версия на Багажа – а именно магьосническият жезъл, който се оказва крайно и принципно неунищожим и силно привързан към собственичката си.
И тези книги понякога са… малко агресивни. Ако не си нащрек, накрая книгите ще прочетат теб.
По-голяма част от книгата е посветена на порастването и изучаването на Ескарина, която по неизбежност попада във вещите ръце на Баба Вихронрав. Тя добронравно се опитва все пак да я насочи към достойното поприще на вещица, подходящо за жена с разни способности (които уж не са магия, ама при един шеметен дуел в края подозрително си приличат, че и си съперничат по мощ с нея). Но това се оказва невъзможно и младото момиче поема към предопределението си, а именно Невидимия университет, за който (странично инфо, но ми допадна) научаваме, че от попиване на магия в продължение на хилядолетия е развил собствена индивидуалност. Точно на това малко протяжно пътешествие, изпълнено с не чак толкова интересни като на Ринсуинд и Двуцветко приключения, е посветена по-голяма част от книгата, но драматичните събития в края изкупват това.
Най-важното в магията е как да не я използваш.
„Еманципирана магия“ дава нова посока, която, както вече знаем, ще се развие в още пет други книги, от които поне три май не съм чел досега, та имам да си наваксвам. Но към момента на излизането Пратчет просто полага основите на нещо различно, изследва Диска от различна гледна точка и всъщност така мога да оценя книгата – в първите две дамите нямаха почти никаква роля, тук пък са в централните и сритват ефективно всеки мъж, който им се опълчи – и не е като всички да не си го заслужаваха. Отбелязах си, че точно тук и под авторството на Баба Вихронрав се появява приказката, че „шансовете едно на милион се падат девет пъти от десет“, помня, че се появяват на ред други места в поредицата, даже на едно място нарочно усложняваха задачата, за да стигне до крайната си потенциална невероятност, която автоматично се превръща в почти сигурна работа. Продължавам напред, имам още цял куп книги, какво по-хубаво.
