Е, бива ли така! Да имаш най-добри намерения, а все да се озоваваш в бараката за дърва. И то толкова често, че да си създадеш огромна колекция от издялкани дървени човечета, сътворени през безбройните часове наказания. Че подхожда ли това на бъдещ председател на общинския съвет? Не и ако той се казва Емил Свенсон, по-известен простичко като “Емил от Льонеберя”.
Астрид Линдгрен пише трите книги (“Емил от Льонеберя”, “Нови пакости на Емил от Льонеберя” и “Жив е още Емил от Льонеберя”) дълго след “Пипи Дългото чорапче”. Всъщност при поглед към внушителния списък с книги, който е написала, направо е стряскащо как е възможно да я свързваме само с тези двете + Карлсон. Но, нейсе.
Та, говорехме си (или там каквото се води) за Емил. Който не знае дали нещо е беля, докато не го направи. И който докарва майка си дотам, че да води дневник за чудесиите, които му се случват непрестанно. И баща му да изпада в тих ужас от изобретателността, с която синът му прави чудесия след чудесия. Но трябва да се отбележи, че Емил строго спазва правилото никога повече да не прави някоя пакост! Много строго! Затова винаги измисля нова. Не че знае, че е пакост, но то някакси му е предопределено.
За радост на родителите книгите за Емил Льонебррски не са наръчник за бели, той все пак живее в различно време и свят. За това свидетелстват и двете му най-любими неща на света – „шапкътъ“ и „пушкътъ“, с които не се разделя дори и в леглото. Нищо, че първата е опърпана фуражка, а втората е издялкана от дърво. Важна е любовта, а човек усеща, че те са много по-важни от марака за айпод на всяко съвременно пишлеме, расло в бетонната джунгла.
Емил остава малко в сянката на Пипи и Карлсон – най-малкото защото последният може да лети, а първата може да вдигне кон и си има чантичка с парички. Емил е обикновено хлапе с ясно изразена разрушителна страст, което не е чак толкова необикновено.
Но затова пък безкрайно чаровно.
От същия автор
От същия жанр
