В „Емперо“ Джон Скалзи плавно приземява трилогията си, начената с „Колапс“ и „Апокалипсис“, в които обрисува по лек и забавен начин една толкова понятна ни човешка цивилизация от бъдещето, обединена от нуждата, от търговски монополи и мистична религиозна система, и разединена от социални противоречия, алчност и неспирни политически противоборства. В последната част от поредицата изчезването на Потока, който досега е свързвал човешките колонии в космоса, е вече факт, но това действа по-скоро като катализатор за агресия, а не за обединяване на хората пред огромната опасност.
Емперо Грейланд II продължава да е в епицентъра на събитията, макар че е разкъсана между спасяването на човечеството с невъзможната задача да се преместят милиарди хора към единствената позната обитаема планета – Край, която нейните противници вече са си заплюли, и личния си живот, където се развива предопределената ѝ любов с учения Марс, който единствен знае достатъчно за Потока, за да прогнозира какво ще се случва в идните месеци и години. На съвсем малко по-заден план са и нейната вярна, устата и безцеремонна съюзничка Кива, която е поставена да управлява огромните богатства на враждебния ѝ род Нахамапитин, и най-злата ѝ съперничка Надаш Нахамапитин, чиито заговори за убийството на всеки, изпречил се на пътя ѝ, най-сетне я издънват и тя се крие старателно от властите. Не че това ще я спре да крои нови заговори – и този път ще открие съюзници в самия дом Ву, излъчил императрицата, които също са недоволни от мекото ѝ управление, а и виждат възможности да спечелят от разпада на цивилизацията.
Почти цялата книга е посветена на заговори и контразаговори, на капани, падането в тях или избягването им, изобщо на едно неспирно противоборство, породено от лична ненавист и обичайна алчност, които са още по-абсурдни на фона на заплахата над цялото човечество. Милиардите обикновени хора са само пионки в тази игра, Скалзи се фокусира изключително върху живота на върхушката, неотличим от този на аристокрацията през разкъсаното от политически интриги и религиозни противоборства Средновековие. Човешката природа не се променя, е неговото послание, и е нужна саможертва, за да се прекъсне порочния кръг от отмъщение на отмъщението.
„Емперо“ е задоволителен край на трилогията, в който научната страна отстъпва почти изцяло на политическата. Очакваната връзка със Земята се появява, но само като нова загадка, като възможност за нова трилогия може би, а бленуваното спасение на Край се оказва както възможност, така и предизвикателство. Краят на книгата е достатъчно наивен и романтичен, сякаш в този жанр още не е дошла промяната, която така разтърси фентъзито, което премина от пеещи песнички полуръстове и задължителната победа на доброто над злото до кървавите касапници и зловещите герои на Абъркромби, Линч, Мартин и други. Или просто единиците превеждани у нас фантастики не включват такива, де да знам.
