Британците умеят да се шегуват с историята си – нещо, което при по-малките държави с накърнено или липсващо самочувствие води до крясъци, скандали и изстъпления на превъзбудени от високопарни фрази и вдъхновяващи митове умове. В „Империя“ Джеръми Паксман разказва как – случайно и никак не нарочно – е изградена Британската империя, как самочувствието ѝ се гради подобно на съвременните корпорации – чрез победи и експанзия, и колко лесно рухва, щом разширяването става невъзможно. Но тази история не е досадно проследяване на хронологии, битки и високопарни речи (всъщност речи има, но те са основно за присмех), а точно обратното – авторът проследява как британците бавно осъзнават, че вече имат империя, приемат това за даденост, която навярно ще продължи вечно (нещо нормално за имперското мислене) и как с лекота обаче приемат загубата на колониите през XX век.
Паксман проследява процеси, малко от които са насочвани отгоре или следващи предварително зададен план – с блестящото си чувство за хумор той води из далечни земи, където отчаяни смелчаци вършат безумия, които понякога дори сработват. Земи, народи, цели континенти се оказват на прицел на британските щения. От един малък остров милиони смелчаци се пръскат по света, вярващи в светлото бъдеще. И някак си, носещи модерните ценности, упоритостта си, да не забравяме и превъзхождащите технологии (основно във военното дело), те покоряват немалка част от света. Имперското мислене идва след като империята започва да се очертава – и от безмилостни завоеватели британците поемат и самовменената роля да попечителстват не толкова напредналите народи.
Но „Империя“ не е поредната наивна книга, стъпваща върху исторически митове и разказваща захаросани истории. Паксман откровено описва насилието, което съпровожда британските завоевания, богатствата, чието първоначално натрупване минава през търговията с роби, расизмът, който е считан за нещо нормално, като предопределение дали от Бог, дали от природата – или и от двете. Историята винаги е много по-сложна от генерализациите в книгите, но Паксман успява по чудесен начин да засяга различните гледни точки – в никой случай не оправдава нищо, извършено от колонизаторите. Но я има и другата страна на монетата – моментът, в който робовладелството става морално неприемливо и империята се заема да го изкорени, изграждането на болници, училища, транспортна мрежа, разпространяването на цивилизационните придобивки и най-вече секуларния дух по целия свят. Същевременно религията също следва имперските завоевания, а понякога дори ги предхожда – много пъти уверени в преимуществата на своята вяра мисионери настъпват първи в непознати земи и територии, често измират, но понякога успяват да постигнат някакви успехи, та дори принуждават империята да се разпростре над земи, които нито са нужни, нито са желани.
Паксман подробно описва как постепенният градеж на империята се отразява на британците – как се променя техният бит, кухнята им, навиците, с много хумор описва как британските девойки са изпращани на „сгледа“ в далечни земи, за да си намерят съпруг, проследява колко сложни са отношенията на колониалните власти с местните и особено тънката част, как в различните периоди царуват различни правила и норми, които урегулират това глобално смесване на населението. Историята на Британската империя е пъстра и разнообразна, изпълнена с толкова истински или измислени, но набити здраво като митове геройства, но и с толкова много чудовищни изстъпления, откровено провеждане на геноцид и високомерно прегазване на всеки опит за съпротива. И точно тези неща, вършени в името на укрепването и защита на империята, постилат пътя към нейния крах.
В началото на миналия век огромна част от света е под британска власт – за броени десетилетия от този колос не остава нищо. Светът е различен, двете световни войни изтощават довчерашните горди и непобедими империалисти, нови глобални сили се въздигат и вече нищо не може да задържи покорни народите, които довчера са били безпомощни. Паксман разглежда по много интересен начин как краят на разширяването води до апатия сред британците по отношение на империята – идеята за нея вече не вдъхновява, все повече се изпразва от съдържание, залязва бавно, но сигурно, до степен дори и пламенните защитници на имперското величие като Чърчил да се примиряват, че не могат да удържат процеса на разпад.
„Империя“ е от тия честни, вгледани обективно и навън, и навътре книги, които бих искал всяка нация да може да прочете за себе си, както и да покаже на света. Паксман ми направи чудесно впечатление още със сатиричната, но и много реалистична „Политическото животно“, но сега с тази успя наистина да ме впечатли. Чудесна смес от история и литература, книгата е чудесно четиво и за разпускане, и за научаване на интересни истории – откъде иначе може да научите, че в една популярна книга Индия е била наричана „страната на милион сексуални маниаци“ (пуританските порядки определено са имали проблем със свободата на плътските наслади в перлата на британската корона), както и колко пъти (66 за 40 години) британците са отричали, че са окупирали Египет заради Суецкия канал. И още куп такива забавни неща.
От същия автор
От същия жанр
