– …А най-голямото опростяване е черно-бялото мислене, основаващо се на прости антитези. Разбирате ли какво говоря? Умът си прави набор от остри противоположности: бяло – черно, ден – нощ, горе – долу, жена – мъж, и те определят цялото ни възприятие. Няма нищо помежду… Това ни предпазва от действителността, която се състои от множество фини наюнси. Ако някой си мисли, че светът е съвкупност от ярки противоположности, то той е болен…
– А какъв е светът?
– Размазан, разфокусиран, трептящ, веднъж такъв, друг път различен, зависим от гледната точка.
В края на миналото лято се предизвиках да прочета новото издание на „Вълшебната планина“ на Томас Ман, а сега разширих това предизвикателство и до издадения под същото издателско лого първи роман на Олга Токарчук след получаването на Нобелова награда – „Емпузион“. Творба, която открито се обляга на магнум опуса на Ман, кореспондира си с него, но и го надгражда в нови посоки, като както го доближава до нас и нашето време, така и създава едно почти осезаемо под пръстите усещане за европейски магически реализъм. Всъщност моето очакване беше, че с Токарчук няма да се спогодим, спомням си неуспеха ми с „Правек и други времена“, нямах търпението тогава за такъв тип книга за бавно четене и осмисляне, но тук историята увлича от самото начало – най-малкото защото безхитростно наподобява началото на класиката на Ман, за да издърпа постепенно – не рязко и милостиво – килимчето изпод краката на читателя.
Да, животът нямаше как да бъде лек, човек трябва да го усеща, това е хубав товар.
Ето го главния герой, младия студент Мечислав Войнич от Лвов, който пристига в санаториум да търси лек за страшната болест. Той няма илюзии защо е на това място, съзнава, че „още малко и ще си изкашля душата“, а скоро се оказва заобиколен от странно енергична компания, в разговорите на която всичко извън техния малък алавълшебнопланинен свят бива подложено на безмилостна дисекция. И редом с тия вътрешни крамоли, които сякаш свиват времето в броени дни на концентрирана и представителна за цели месеци делничност, стои и външната заплаха, през чиито всевиждащ поглед всъщност следим тези страдални, но така горди в своята убеденост герои. Заплаха, която е неопределена, тя е стихия, природно предначертание, което взема своя дан всеки ноември по тия места. Нещо, което за Войнич и останалите хоспитанти звучи като суеверие, и може би е точно такова, но не изглежда като такова, когато в гората наоколо откриват странни антропоморфни фигури, създавани сякаш от различен вид хора със своите чудати потребности. И смъртта, която така бързо нахлува в романа, представена с разкрилото се пред студента мъртво тяло на една маса, тяло, което само допреди няколко часа е шетало живо-живеничко около му. Смърт, която сякаш просто хвърля примка за въображението и отваря хиатус, който трябва да бъде запълнен.
Но есенцията на книгата не е в разкриването на загадката на гората, а в по-голямата и вечна загадка на света – жената. Тази, за която обитателите на санаториума са убедени, че им е напълно ясна, и които на пространни страници наглед в препирни всъщност изразяват съгласието с с определения като като „минал и по-низш етап от еволюцията“, като говорят за социалната „недъгавост“ на жените, стигат до изводи, че „тялото на жената не принадлежи само на нея, но и на човечеството“, „бидейки себе си, жената същевременно принадлежи на всички нас“ или безпардонното „жената, разбира се, трябва да има своите права, но никога не трябва да забравяме, че принадлежи на обществото… с жената, хм, хм, може да разполага държавата“. Токарчук събира в романа си есенцията на вековете мизогения (в края безжалостно посочва списък на хората, чиито мисли е цитирала, а това е един нелош списък на високоуважавани творци, учени, проповедници, мислители), а в думите ѝ игриво и иронично прескачат искри и към нашето съвремие, като например това:
Жените имат склонност към литературата, която опасно се върти около човешките взаимоотношения, а със сигурност около мъжко-дамските… съсредоточени върху емоционалния и телесния обмен… Често се отдават на страстта си към всякакъв вид странности: духове, сънища и мори, но също и съвпадения, и други случайности, с които се опитват да прикрият липсата на талант за изграждане на последователен сюжет.
И ако при Томас Ман водещите теми могат да се фокусират върху болестта и политиката, или смесването им в политическата болест и болестната политика, които отвеждат Европа към две поредни милионни хекатомби, то тук стрелите на авторката са насочени другаде: „Войнич вече забеляза, че всяка дискусия, била тя за демокрацията, или за петото измерение, или за ролята на религията, на социализма, на Европа, най-сетне на съвременното изкуство, накрая се свеждаше до жените.“ И малко по малко Токарчук сваля завесата от мраморната статуя, която още в началото е поставила на сцената в лицето на енигматичния си главен герой, който е почти пасивен наблюдател на всичко около му, и ни разкрива пласт по плат неговата същност. Същност, която лесно отвежда в привидности, неустоимо е изкушението да обвиниш някого в любов („Видът на дамата с капелата превъзхождаше всичко това, тъй като всяка вещ върху нея, а вероятно и тя самата, бе обобщение на всичко, което някога го бе привличало и очаровало – целостта, смисълът, хармонията, които досега бяха надниквали към него от различни неща частично, никога цялостно, а винаги само на фрагменти.“), или в неосъществен национален блян („…Войнич зърна някаква брошурка на полски и погледът му веднага с облекчение се отпусна върху думите на родния му език“), така понятно е всъщност да решим, че знаем всичко за един герой и чуденката ни е само дали той ще надмогне в неизбежния сблъсък с приближаващия се неумолимо човекояден ноември, или ще е жертвеният агнец, върху който ще се построи религиозна символика, която този тип романи сякаш предполагат.
Но Токарчук е умна, коварна и безмилостна писателка. Не знам как жена би чела този роман, със сигурност с повече възмута, но и емпатия спрямо изразяваните в него крайни, но обичайни за онова (само за онова ли?) време мнения, но за мъж това е роман на изненадите, на капаните, на подхвърлянето на примамки и неотклонното улавяне в тях.Защото в този роман видях създаването на вид чистилище, тази доста късно измислена църковна концепция за преходна зона извън крайностите на ада и рая, и тук писателката може да насели своята магическа реалност с непонятни същества – „тук са демоните ви, всички онези местни Тунчи, онези емпузи“ (именно загадъчното същество, споменато от Аристофан в негова комедия, дава и името на романа), които желаят да им бъдат принасяни жертви, или идват и сами си ги взимат, малко като тоталитарен режим в начална фаза. В края на романа си Токарчук рязко сваля ръкавиците и започва да удря с голи ръце, като превръща болните в същи безропотни и годни за ръгане с остен войници, а сетне и отвежда към вече напълно понятния завършек на метаморфозата, която, без да съзнаваме, е свивала обещаващ пашкул пред очите ни. И пеперуда отлита…
Не бива и за миг да забравяме, че „Емпузион“ е преди всичко полски роман – и говори (преимуществено, но не само) на полска публика в религиозно ревнивата католическа Полша, където в последните години текат отново битки за равноправие на жените и за правото им на аборти. Но това е и универсален роман за проклятието на крайностите, който цитатът, с който наченах този текст, най-добре изразява, и което проклятие е надвиснало над свят, в който социалните мрежи не събират, а разделят безотказно. Сред текста тече и невидимо осмисляне какво е Европа (подобно тече и при Ман, но по-политическо), дали мачистката заплаха от Изток е права, че тя е слаба, изнежена и да, женствена, или точно в нейната аморфност всъщност се крие гъвкавата сила, която дава по-правдив и непредубеден поглед към света такъв, какъвто е, а не онзи, който истеричната пропаганда на лесните крайности иска да го изкара.
Достави ми удоволствие този роман – имал съм истинската привилегия да работя с Крум Крумов и знам колко добросъвестен и сръчен преводач е, как влиза в текста, как си позволява и игра с езика, където е уместно – вижте само как две новосъздадени думи събуждат ясни представи: „окорсетен“, „накопринен“, а неговата бележка в края ми показа гледни точки към романа, които ми бяха убягнали. А и никога не бих могъл да напиша, че Токарчук „разчисти сметките със скучния антропоцентричен разказ и прие паноптикалната повествователна перспектива“, толкова просто, ясно и красиво казано. Изобщо всичко в този роман е изпипано. И си заслужава четенето – за щастие тези, които биха се скандализирали от него, не четат (добра) литература.
Още по темата
