Всяка художествена проза е лъжа, разликата е само в размаха и дързостта.
Епическото фентъзи е лъжа, засилена до краен предел.
Из предговора на Брент Уикс
Имам проблем с епическото фентъзи. Затова и се опитвам да го реша, взимайки умерени дози от него регулярно, барем претръпна и някоя по-голяма доза (многотомие) да не ме убие. „Епично“ изглежда внушително – над 600 страници в твърда корица, ред знакови имена на нея и очакване за нещо специално. Да, най-голямото име – Джордж Р. Р. Мартин – е отпаднало в българското издание заради авторските права, но пък имаме налице толкова други от най-популярните автори. Както често се случва в такъв тип издания, няколко ми харесаха, няколко не, други ме оставиха безразличен – без съмнение основното разочарование специално за мен дойде от Патрик Ротфус и Брандън Сандерсън, които не са представени със самостоятелни разкази, а с откъси от романи, които вече съм чел (съответно „Страхът на мъдреца“ и „Пътят на кралете“), но те пък може да допаднат на други, нормално.
Да се разровим. Началото е впечатляващо – „Завръщането“ на Робин Хоб, с която още не се бях срещал досега, е страхотен разказ за създаването на окаяна и гладуваща колония в джунглата, докато се описва падението на високомерните благородници и постепенното им осъзнаване, че тези без синя кръв са също хора. Липсваха ми хищници, но пък има древен град с капани в него. Краткият „Дума за освобождение“ на Урсула Ле Гуин е особен разказ с митичен привкус, не ми допадна, но си е до вкус. „Горящият човек“ на Тад Уилямс е банален, но мрачен и гаден от началото до края. „Докато колелото се върти“ на Алиет де Бодар ме изненада с превъртането на една и съща дилема през много животи, напомни ми на „Облакът атлас“ на Мичел, но много по-концентриран. „Алхимикът“ на страхотния Паоло Бачигалупи (не мога да запомня правилно името му, но „Момиче на пружина“ е впечатляващ роман!) бе за мен най-силният разказ в сборника, описващ борбата на един мъж срещу чудовищни, задушаващи цели градове тръни, и сблъсъка му с властващите, които имат свои планове. „Пясъчна магия“ на Орсън Скот Кард („Играта на Ендър“ и останалите) бе въздосаден, както и „Докато боговете се смеят“ на Майкъл Муркок (последното може би е част от по-голямо произведение, не съм сигурен). „Майка на цяла Русия“ на Мелани Роун бе ситуирана нестандартно, но нищо повече. „Пътуване по бреговете на Реката на смъртта“ ми допадна, мрачно, бързо, кърваво, но пак имаше незавършеност, приключи точно на най-интересното място. „Слугата“ на Мари Робинет Ковал имаше някаква идея, но не ми допадна как бе развита (митологичните фентъзита с пророчества просто не ме кефят), но в „Наркомантът“ на Н. К. Джемисин имаше добра история, ситуирана в света на „Луната, която убива“. „Борбата прорължава в спомена“ на Кери Вон е силен разказ, разгероизиращ героя, но сантименталността в него (безгранична, вечна и неудържима любов, бляк) пречи да блесне психологическата му сила. „Лудият чирак: история за черен магьосник“ е разказ, който Труди Канаван може да напише между ставането и първото кафе – неотличим е стилово и съдържането от трилогията ѝ „Черният магьосник“. За десерт – „Другият“ на Джулиет Марилиер бе интересен, но предвидим.
В крайна сметка оставам със смесени чувства, но по-скоро положителни. Дребни грешки ми направиха впечатление, особено името на Патрик Ротфус бе сгрешено, но това са бели кахъри. Вече твърдо знам, че не искам да чета повече фентъзита за монархии с могъщи и борещи се помежду си благороднически домове, това е толкова често срещано, че е свръхдосадно (ако обаче някой отвън ги тормози, може – „Лъжите на Локи Ламора“ на Скот Линч примерно). Прекомерните магии, нелепи богове и чудовища също са ми безинтересни, да не говорим за изпълняване на пророчества – къде му е интересното, като знаеш предварително какво ще стане?! Наистина не ми се иска „епично“ да е етикет за „познато до болка и мъчително разтеглено“, но май често така става. Няма да се отказвам, де, но все пак се радвам, че фентъзито порасна и излезе от тази си детска възраст (това ще вбеси феновете, знам).
От същия жанр
