Защо са ни притрябвали факти, за да осъдим един враг?
Търпеливо дочаках „Епосът на утринните звезди“ на Руди Еребара пак да е в тираж, някак имах предчувствие за тази книга, точно както когато за първи път зърнах корицата на “Човекът, който обичаше кучетата” на Леонардо Падура. Темата е сходна – за превръщането на един човек в жертва на тоталитарната машина, но историята е коренно различна. Смайващо понятен и разбираем е този албански роман – не се сещам да съм чел друг от тази практически непозната ми балканска държава, очаквах да имам трудности с навлизането на тази реалност, но се оказа точно обратното. Защото този роман спокойно можеше да се отнася – дума по дума буквално – и за България, и дори мисля, че има такъв, като събрат един вид – „Когато капят кестените“ на Стефан Коспартов. И двата описват тоталитарната машина, която е оковала обществото в страх, сив, страшен страх… а всичко тук започва с една отмита червена боя, след която лъсва сивото, фалшивото и празното отдолу. В своя предговор авторът пише: „Последните завоеватели на албанския народ говореха албански и никой не можеше да им избяга. Щяха да останат 45 години.“ Какво по-познато?
Близките отношения между Китай и Албания са един от онези откачени куриози на Студената война, които изглеждат като абсурдни, но са имали своята логика. Руди Еребара ни въвежда в своя разказ в края на тези близки отношения – назадничавата албанска държава още почита като светци Сталин, Ленин и сие, не приема промените в Съветския съюз, които подема Хрушчов, счита за заплаха югославския режим на Тито и изобщо намира опора само в китайските помощи, краят на които вече е дошъл, защото светът се променя вън от границите на окованата в култа към Енвер Ходжа държава. След един силен дъжд червената боя от многобройните огромни пропагандни плакати по случай рождения ден на диктатора се разтича. Саботаж, провокация, атака срещу властта? Това отключва поредица от събития, в центъра на които е бедният художник Сюлейман, който е в процес на промяна на името си на по-прогресивното Едмонд. Наследник на богата фамилия, сега той е наблюдаван с подозрение притежател на голям апартамент, който живее сам (за разлика от всички останали, наблъскани по няколко семейства на едно място), обича да пее и да се пропива в тъга по своите родители и по предателството на голямата си любов, дъщеря на виден комунистически функционер. Идеалната жертва за разследващите, които искат да намерят виновни за скандала с боята. Но това не е роман за неговото осъждане – а за присъдата, с която живеят всеки ден всички около него.
Идеологията води света напред или го връща назад. Идеологията е като деня и нощта. Без идеология сме като слепци в мрака. Глава без очи. Идеологията е като слънчевата светлина, самото слънце, науката… А има и такива, котио носят очила и през деня. Как не ги е срам! Правия път на комунизма го виждат дори и слепите.
Еребара ни въвежда в предприятието за създаване на пропагандни плакати и ден след ден описва живота на работещите там – от държавните художници до циганите-хамали. От деня, в който боята плисва по земята, пред очите ни се разгръщат техните усилия да си обяснят какво се е случило, както и паническите опити на ръководителите да се спасят от подозренията на изпратените в предприятието разследващи, които в началото са страховити образи, но постепенно авторът сваля и техните маски и ги показва в цялата им ужасена същност – дори най-близките до светеца, бдящ над Албания, Енвер, са страхуват да не бъдат смлени от машината за поемане на вина. През труда и малките радости на героите авторът показва постоянното премисляне дали да се направи едно, или друго – и в двете може да се открие и правилно, прогресивно мислене, и долен саботаж, който органите охотно ще използват, за да изковат поредното измислено обвинение. Дори ръководителите, преборили се за постовете си с огромни усилия, трябва да мерят всяка своя приказка, всяка своя мисъл, да гледат няколко хора напред как ще се изтълкува всяко тяхно действие или бездействие – и в крайна сметка да осъзнаят, че няма никакво значение, защото ако трябва, ще са виновни, ако не – ще се измъкнат пак… до следващия път, когато е нужна изкупителна жертва. Не са подминати и семействата им, и в невинните приказки на жените бива постоянно търсен заговор, заплаха, присъда. Мога да пиша още много страници за различните проявления на подчинението, които Еребара изследва в своя роман, но няма нужда – в своя предговор той сам е написал всичко нужно. И шестстотин страници по-късно разбрах колко бледи са думите, когато не са олицетворени с човешки съдби – но когато са, са като дамгосани.
Всички, които съставяха списъци, накрая се озоваваха в тях.
Смайващ по размаха и замисъла си роман е „Епосът на утринните звезди“, и макар наглед да е обемен, се чете с лекота, което със сигурност се дължи и на чудесния превод на Екатерина Търпоманова. Всеки от героите в него е готов в миг да закрещи пропагандни лозунги, да се заклева във вечна вярност на лидера на страната, да се отрече от най-свидното си. В разлома на политическите промени, когато една малка държава внезапно се оказва без опора, враговете са повече от нужни – трябват хора да работят в мините, трябват хора да оправдават провалите, трябват хора, за да захранват пастта на машината, която живее само чрез човешки жертвоприношения. И кръвта от тях не може да се отмие както проклетата югославска боя, от която започва всичко.
От същите жанрове
