Истината рядко е чиста и никога проста.
Оскар Уайлд
Никой белетристичен похват не може да замени истината. Онази, която в учебниците лесно става банална и статистизирана, а в своята същност е шокираща, кървава и чудовищна. А когато доброто перо се смеси с историчност, става страшно. Става опасно за съвести, за умове и сърца. И ръката на историята те стисва за гърлото. С остри нокти при това.
“Ереван” е като кратка версия на умопомрачителния “Доброжелателните”, развиваща се наблизо, но сякаш в друг свят двадесетина години преди нацисткия кошмар. Жилбер Синуе разказва една премълчавана, подминавана, подценявана истина – за турския геноцид над арменския народ. Не може да подценяваш смъртта! Това, че нацистите надминават далеч турците, не е повод арменските страдания да бъдат заривани под килима. Та дори и самите евреи най-нагло отказват да признаят факта на този геноцид – нали са свещени и изключително дори и в страданията си?! Но и за тези самозаблуди си има книга – “Изобретяването на еврейския народ”.
Сред страниците на “Ереван” има едно непрестанно прескачане на няколко нива. Обикновеното арменско селище, с герои, свято тачещи своите традиции, земя, вяра и принадлежност – помнещи не един и два кошмара и мечтаещи за откъсване от прогнилата Османска империя. Арменците на високи постове в администрацията, допуснати там заради подкрепата си за младотурския преврат срещу султан Абдул Хамид II – същите хора, които преди са подкрепили, сега ще запратят самите тях и народа им в ада. И накрая, османските властници, смазани под тежестта на историята и отговорността си – безмилостни и безчовечни. Три нива, сред които тече историята на дивите зверства по време на Първата световна война…
Геноцидът над арменския народ е факт, чието непризнаване в отделни държави е срамен факт за всяка една от тях. Мощта на Турция е очевидна, както и злобната й упоритост да отрича неотричаемото. Не искам да правя паралели с българската история, но има ред места, където се случват сходни събития, макар и в по-малък мащаб по ред причини. Официалната ни “държавническа” позиция обаче е непризнаване на арменския геноцид. Което ни приравнява с лицемерието на Израел. Както написах по-горе – не може да подценяваш смъртта. Чест прави на турци от ранга на Орхан Памук, които смеят да признаят публично нещо, което цялата държава упорито и нагло отрича.
Синуе е създал силна сплав от историчност и художественост. Определено е стеснил ширината, на която е можел да разпъне своето платно, както е направил Джонатан Лител. Концентрирал е действието в кратки глави, които обемат много, а насилието и чудовищността изкачат от нищото по страниците – неочаквани и страховити. Религията няма сила сред тези страници – решенията не се взимат заради нея, а изключително заради политически мотиви, а изразените гласно стремления към всеобща ислямизация на империята са очевидно само пожелателни, не и реално търсени. Арменците пък не спират да се молят. Не че това помага, както никога никъде не е помагало. В края на едната от главите авторът пише горестно:
Викът на Арам се извиси до небесните порти.
Но там горе никой не му обърна внимание.
Господ си беше изгубил ума.
Историческите личности в романа са реални, в края са включени бележки за повечето от тях, които удостоверяват биографиите им, вплетени сред страниците. Биографии, които рядко завършват с естествена смърт. И мъчените, и мъчителите умират насилствено. Последните получават заслуженото си наказание от организацията “Немезида” – малко известното отмъщение на арменците към отговорните за избиването на над милион от сънародниците им. Отмъщението понякога е оправдано.
От същия жанр
