Тиха, кротка, меланхолична книга – и четенето й ми се напасна добре с това на „Куклената къща“ на Туве Янсон. И двете са посветени на един период, който обичайно се свързва със спокойствие, умора, пасивност, затваряне в дома или още по-лошо – в себе си. Но Ета тръгва към океана, който е далеч, много далеч. Върви бавно, придружена от въображаем приятел, придружена основно със спомените си, които ту идват, ту си отиват. Носи бележка в себе си, за да помни коя е. Но върви.
Ото остава сам, както никога не е бил след войната. И той затъва в спомените, но по различен начин – и започва не само да се грижи за себе си, да пише неизпратими писма до Ета, но и да създава шантави фигури от вестниците, които е накупил, защото са писали за Ета и нейния анабазис (проверете си „Швейк“, няма да обяснявам думата).
А един сакат мъж продължава да търси и гони любовта си, дори да знае, че я е загубил твърде отдавна.
„Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ на Ема Хупър е книга за много неща – семейство, война, първата и единствена любов, но основното според мен е, че човек винаги може да почне да върви, да избяга от блатото, в което усеща, че затъва. В книгата Хупър смело смесва времената, но малкото герои и стройната история помагат за лесното четене, дори и едно малко разстояние между два реда да маркира скачане през десетилетията.
Трябва да се отбележи, че книгата дебютира на световния пазар на български език и поздравявам „Милениум“ за това. Мисля обаче, че това просто не е моята книга с безукорното си спокойствие и отдаденост на спомените – вижте обаче колко красиви чувства е събудила при колегите от „Аз чета“, „Книгозавър“, „Библиотеката“, „Левитация“.
От същия жанр
