Не е лесно да потънеш в тая книга. От една страна, си е мащабът, голям формат, близо 600 страници, от друга – героите и тематиката, евреи и юдаизъм от първата до последната страница, от трета – колко дълго може да се разпада едно семейство… е, последното си има ясен отговор, който се простира от миг до безкрайност. А на заден план една цяла държава може да потъне в разруха.
Като писател Джонатан Сафран Фоер ми е и познат, и непознат. Преди години имах удоволствието да избера за издаване неговата „Да ядеш животни“, но „Ето ме“ е първият му роман, който ми попада в ръцете. Започна трудно, непонятни са ми всичките религиозни празници и традиции на евреите, но скоро руслото пое към универсалните дилеми в живота – какво се случва, когато един брак е изчерпан, колко дълго може да оцелее само заради децата, как двама души удовлетворяват нуждата си от емоция и страст, къде се пресичат и къде се сблъскват поколенията, как младите търсят внимание и как заявяват своето съществуване – и има ли кой да ги чуе.
Джулия и Джейкъб са свършили важното за шестнайсет години брак – имат три деца, до едно момчета, финансово обезпечени са, поддържат връзка с роднините си, самите те не са вярващи, но покорно спазват еврейските ритуали. И точно един такъв наближава – бар мицвата на най-големия им син, а около нея се завърта калейдоскоп от драми, както лични, така и световни. От една страна, пристигат роднини от Израел – и се започва десетилетният спор дали всички евреи трябва да идат там, как живеещите в чужбина помагат на „своята“ държава, могат ли да са у дома в друга страна по света, а в крайна сметка Фоер задълбочава до крайност това противопоставяне, като пресъздава последствията от жестоко земетресение и започването на поредния кървав конфликт в Близкия Изток. От друга, Джулия открива телефон с откровено мръсни съобщения, които съпругът ѝ е изпращал на друга жена. Това е катализаторът, който вече наистина задейства разпадането на семейството, но много събития има да се случат, много приказки да се изговорят, много равносметки, клетви и обвинения трябва да се изсипят. Едно семейство загива, една държава също – а един мъж трябва да реши кое да се опита да спаси с риск да загуби и двете. А той никога не е водил битки за нищо.
„Ето ме“ е роман, който тече почти изцяло пред диалози, и трябва да му се признае на Фоер, че е истински майстор на това висше изкуство в литературата. С камерна бройка герои – мъж, жена, трите им деца и шепа роднини той покрива безброй теми – от най-личното, сексуалното, където за мен малко минава границата на прямотата и натурализма, през големите въпроси на живота, вселената и всичко останало. Истината е, че религията не се обсъжда чак толкова – тя е само форма, само празна черупка на обичаи, които не могат да не бъдат спазвани, за да се запази връзката с корена, но същността и изобщо съществуването на бога са пренебрегнати като индиферентни към човешкия живот. На фокус са наистина важните неща – щастието, любовта, доверието и подкрепата, които могат да поддържат едно семейство живо, могат и да го накарат да се разпадне, ако липсват.
Джонатан Сафран Фоер показва как времената променят и най-строгите традиции, като описва различните лица на „еврейството“ в XXI век. Последният оцелял от Холокоста във фамилията, прадядото Исак Блох, се радва на всеобщо уважение, но не и внимание, поне преди да почине и последното му желание да изиска прекалено много от близките му. Налице са хора, избрали да живеят в Израел, и които са разкъсани между своя дълг към новата родина, но и към желанието да живеят другаде, където не е толкова опасно. „Американските“ евреи, устроени, спокойни, еснафски подредили животите си пък са в центъра – те са запазили външната обвивка на своята вяра и идентичност, но отвътре са хора, които преследват щастието като всички други – и са способни на промяна. Но как ще я задействат, как ще я обяснят на децата си, как ще я обяснят на самите себе си – и как ще живеят с решението си, ето тези дилеми разчепква Фоер в „Ето ме“.
И макар българската корица да не е по моя вкус, в нея откривам символиката, че дори от малък човек да е прикован към хартията, към книгата (дали ще е стар, нов завет, корана или коя да е друга религиозна митологична творба), то е важно да се отрие в един момент, да заяви себе си, да каже „Ето ме“. Ясно ми е, че това влиза в разрез с идеята на Фоер, той прави библейска препратка, разбира се, но и героите му, невярващи евреи, откриват себе си точно по този начин. Ето ги – те съществуват, борят се, живеят. И могат както да правят жертви, така и да приемат, че са се провалили – и да започнат отначало.
От същия автор
От същия жанр
