Аристотел е изучавал змиорките, поне това е сигурно. Може би на Лесбос или в Атина. Разрязвал ги е и е изследвал вътрешностите им, търсил е яйца, органи за размножаване и обяснение как всъщност се появяват на бял свят. Вероятно много пъти е държал змиорка в ръка, разглеждал я е и е размишлявал що за създание е това. И е стигнал до извода, че е нещо напълно неповторимо.
Хубаво е, че се появяват такива книги – „Евангелие на змиорките“ на Патрик Свенсон, характеризирана като природонаучен мемоар, е нещо различно и дори не мога да се сетя да съм чел досега подобна книга. Авторът едновременно проследява хилядолетните дирения около загадъчните змиорки и разказва като вълшебна приказка спомените си за баща си, които често са свързани с ловенето на гъвкавите риби, от които извежда цялостна житейска философия. Това е история, която започва с Аристотел, а сетне в нея се намесва и Фройд, но други учени, по-малко популярни, всъщност правят истинските пробиви, за да разкрият невероятната история за различните стадии в живота на змиорките, пътуванията им през хиляди километри и смайващите трансформации, през които преминават.
Ден след ден Зигмунд Фройд седи край бюрото си в лабораторията, разрязва змиорки, гледа през микроспока и си води записки. Търси отговора на загадката. Под микроскопа всички отговори трябва да излязат наяве – това е обещанието на науката. А ако човек не може да повярва в него, в какво изобщо ни остава да вярваме?
Точно там откриваме Йоханес Шмит, който двадесет години дири отговора, убягнал на всички преди него. Свенсон пише със закачлива ирония за наложеното му бездействие през 1914 г.: „За пет дълги години Йоханес Шмит бил принуден да остане в кабинета си и да изчака приключването на незначителната схватка между световните сии, преди да поднови много по-наложителните си занимания.“ А именно да дири все по-малки „прозрачни върбови клончета“, първия стадий от живота на змиорките, и успява да ги открие около Саргасово море. И до наши дни се счита за доказано, че те се размножават именно там… с малкото изключение, че все още никой не е улавял възрастна змиорка там, въпреки десетките години търсения. Така че загадката е все така жива и вдъхновява книги като тази. А загадки около тези риби бол – например това, че ако не преминат в последния си „сребърен“ стадий, те могат да живеят много, много дълго.
Когато на змиорката се отнеме главната цел на съществуването ѝ, а именно размножаването, изглежда, че тя може да доживее до всякаква възраст. Сякаш е в състояние да чака вечно.
Свенсон разширява змиорковата си история до метафора за целия човешки живот и разбиране за света, вмъква описания от литературата, като например един страховит епизод от „Тенекиеният барабан“ на Гюнтер Грас, говори за грешните представи на Карл Линей и отдава почит на Рейчъл Карсън, прочутата биоложка, авторка на „Смълчана пролет“ и други важни книги, в които се бори за опазването на природата. И е доста видно, че именно от нея шведът се вдъхновява за тази история, за превръщането в литература на тема, която обикновено се свързва със строго научни трудове. През призмата на змиорките той проследява развитието и на човешката цивилизация, рязката промяна в последните десетилетия, говори за вероятното шесто масово измиране, в което се намираме, и разказва за вече изчезнали прекрасни животни като додо и Стелеровите морски крави.
Не знаех нищичко за змиорките преди тази книга – а след нея съм изпълнен с възхита към този вид и към вековните традиции, които са се формирали около него, макар те да изглеждат напълно обречени в наши дни. А личната история на Свенсон вълнува не по-малко, наистина успява да спои в едно неделимо цяло драмата на своето семейство с драмата на цял един вид, който е еволюирал така, че милиони години да оцелее. Но едва ли ще преживее нас.
От същите жанрове
