След ерата „Ю Несбьо“ беше време да пробвам друг норвежец, който ми бе препоръчван – Том Егеланд и „Евангелието на Луцифер“. Разбира се, макар че формално и двамата пишат трилъри, книгите им са много различни, и това си личи от пръв поглед – тази на Егеланд обещаваше древни мистерии, които възкръсват в съвремието, и потенциална заплаха за целия свят. И не разочарова в това отношение.
Както може да се досетите, книгата започва с труп, даже с няколко – положени в зловещи ритуални пози, заобиколени от десетки свещи, с мистериозен предмет в ръка, обезкървени изцяло… Археологът Бьорн Белтьо, албинос (това е третата книга на Егеланд за него, между другото) е въвлечен в изследването на загадъчен древен пергамент, заради който умират хора. Скоро установява, че е попаднал на нещо изключително – „Евагелието на Луцифер“, което би трябвало да е унищожено още през IV век, когато църковниците са разчиствали територия за одобрените догми и са премахвали всичко и всички, което им противоречат. Скоро той също се оказва мишена и първо бяга на сигурно място, а сетне се впуска в разследване какво точно се случва.
Търсенията му го видят по европейската карта, но и го връщат няколко десетилетия назад, когато един професор по теология от Ватикана попада на друга част от същия ръкопис, заради което дъщеря му е отвлечена, а той е въвлечен в опасна игра с високи залози. Егеленд движи успоредно действието и в настоящето, и в неговото време, макар че резултатът там е предизвестен – теологът изчезва безследно. Защото по петите му, както и по тези на Белтьо, е тайнствен орден откачалници, които имат свои Свещени писания и държат да налагат техните догми по прям и недвусмислен начин. Точно като църквата, като имаше властта да го прави, но с несравнимо по-големи ресурси.
„Евангелието на Луцифер“ тече бързо и предвидимо в по-голямата си част, един от големите обрати, запазени за края, бе очевиден още в началото, но няма да разкривам, разбира се. За щастие, Том Егеланд внезапно пое в напълно непредсказуема посока и към края вече действието силно се отдалечи от мистиката и религиозните мистерии – поне в някаква степен. Финалът на книгата бе изненадващо позитивен, очаквах заплаха с апокалипсис, но получих нещо по-различно, доволен съм.
От същия жанр
