Представете си книга тип “Джекил и Хайд”. Не, не ужасии. Имам предвид книга, която половината е великолепна, а другата не става за нищо. Сериозно говоря.
За какво иде реч? Според Гонзалес хората от западната цивилизация живеят в толкова подредена среда, че всяка изненада крие опасност. Въвежда термина „умове във ваканция“ – когато човек е на почивка, той буквално изключва мозъка си и лесно попада в опасни ситуации при наглед безобидни обстоятелства. Тясната професионална специализация стагнира мозъка и той става безпомощен пред изненадите.
Той създава собствени опростени модели на поведение и когато нещо противоречи на убежденията му, го игнорира. Така например самият автор посочва, че при полет с малкия му самолет дълго време не е забелязвал гръмотевична буря на хоризонта, тъй като мозъкът му е бил сигурен в оптимистичната прогноза за времето.
В първите глави Гонзалес описва хора, които вършат чутовни глупости при напълно обикновени обстоятелства. Сред тях са например туристи, които се доближават до димящ вулкан, независимо от предупреждението за очаквано избухване – тази опасност просто не влиза в обсега на въображението им. Друг пример е когато западняци се разхождат по плажа при идващо цунами, виждат го, но не реагират. При същото положение едно племе от местни жители безпогрешно идентифицира опасността и всичките му членове оцеляват.
Доброто впечатление от първите глави обаче рухва бързо. Абсолютно необяснимо за мен авторът се отнася към спомени за детството и баща си, учен от средна величина. След това затъва в обширни глави, посветени на висша математика, пазари, структури на организмите, спомени за свои пътешествия тук и там… Всички тези страници и още страници имат съвсем бледа връзка с основната тема и ми е тотално необяснимо наличието им.
От същия жанр
