Оригинално заглавие: The Evolution of Everything: How New Ideas Emerge, 2015.

Преводач: Елена Павлова

Корица: Фиделия Косева, мека.

Година на изданието: март 2018 г.

Страници: 392

Рейтинг :

Време за четене: 20 минути

Всъщност нека взема назаем определени­ето на теоретика на иновацията Ричард Уеб – дарвинизмът е „специална теория на еволюцията“, има обаче и обща теория на еволюцията и при нея приложенията са много повече от биологията. Приложима е при обществените науки, финанси­те, технологиите, езика, законите, културата, музиката, наси­лието, историята, образованието, политиката, Господ, морала. Общата теория обяснява, че всяко едно положение не остава константно – то се променя постепенно, но неотклонимо; по­казва зависимост от предшестващото развитие, показва раз­витие чрез модификации; чрез проби и грешки; показва селек­тивна упоритост. И въпреки всичко човешките същества си приписват този процес на ендогенна промяна, сякаш е управ­ляван свише.   

Поръчай с безплатна доставка!
Поръчай с безплатна доставка!

 Една от книгите, за които наистина съжалявам, че не можах да издам, е Rational Optimist:  How Prosperity Evolves на Мат Ридли. Когато излезе, още не бях в „Сиела“, те си имаха първа опция като издатели на „Геномът“ и „Червената царица“, но така и не я издадоха, не знам защо. Сега, години по-късно, обаче мога в общи линии да поправя това с „Еволюция на всичко“ – книга, която в някаква степен обединява в едно всичките му предишни, описвайки еволюционните процеси в разнообразни области – създаването и развитието на Вселената, морала, живота, гените, цивилизацията, икономиката, технологията, ума, личността, образованието, популацията, водачеството, правителството, религията, парите, интернет и бъдещето. И не е случайно, че на предната корица сложих надпис „Знания от хиляди книги – събрани в една!“, защото обхватът и ерудицията на Ридли са повече от впечатляващи.

  30303418  Всяка своя глава той започва с цитат от „За природата на нещата“ на Тит Лукреций Кар, живял през първи век пр.н.е, който още тогава е прозрял толкова много от нещата, които съвременната наука трябваше да преоткрива след прекалено многото тъмни векове на религиозно невежество. Ридли казва директно: „Ако християните не бяха потиснали Лукреций, несъмнено сме щели да открием дарвинизма столетия по-рано.“ Но е факт, че дори в XX и XXI век, когато стигнахме от братя Райт до Космоса, невежеството не се предава и продължава да се бори за право да промина мозъците на децата. Ридли се спира на битката за преподаването на теорията на еволюцията в училищата и отчаяният отпор на християнските фундаменталисти да поставят приказката си на равна нога с нея:

Едва през 1968 г. Върховният съд на САЩ отменил всички закони, които пречели да се преподава за еволюцията в учили­щата. Тогава фундаменталистите се върнали към преподаване­то на „креационистка наука“ – шашмалогия от доказателства, които се стараят да намерят научни доказателства за библей­ски събития като потопа на Ной. През 1987 г. Върховният съд ефективно забранява преподаването на креационизъм на база­та на това, че е религия, а не наука. Именно тогава движението се преобразува под надслова „интелигентен дизайн“ и се съсредоточава върху старото дока­зателство на Аквински и Пали за сътворението в най-простата му форма.

   Всъщност нямам намерение да правя щателен анализ на книгата, тя прелива от толкова много факти и идеи, че си заслужава четенето, дори основната теза да изглежда насилена на места. Ридли търси и намира безброй примери, при които движението отдолу се оказва по-устойчиво и полезно от кое да е спуснато отгоре. И това важи дори при литературата, например феномена на романите за Хари Потър, който се оказва отново синтез от вече витаещи идеи. Разбира се, не говорим за пряка заемка, а просто за дух, който авторите неусетно прокарват в книгите си:

Кевин Кели каталогизира много случаи на едновременно пускане на екран на филми със сходни сюжети и книги със сходна тематика. Как­то сухо отбелязва той, след като изброява множество потреса­ващи предшественици на Хари Потър от потънали в забрава книги, които Дж. К. Роулинг никога не е чела: „Тъй като око­ло Хари Потър се вихрят големи суми, открихме, че колкото и странно да звучи, историите за момчета магьосници в маги­чески училища с бухал за любимец, които влизат в другия си свят посредством перон на гара, са неизбежни в тази точка на западната култура“.

Според Ридли технологията не се порежда от фундаментални научни изследвания, а точно обратното:

Технологиите произлизат от други технологии много по- често, отколкото от научни открития. А науката също произли­за от технологиите. Разбира се, науката може от време на време да им върне услугата. Биотехнологията нямаше да е възмож­на без молекулярната биология например. Но е пълна глупост бейкъновият модел с еднопосочния му поток от науката към технологията, от философията към практиката. Има много по- силно течение в обратна посока: новите технологии дават на академиците материал за изучаване.

Детските умове и тяхното възпитание са зона, в която излизат хиляди книги всяка година, а вероятно няма метод, който да не е бил използван в тази област. Ридли описва как през последния век са опитани какви ли не практики, но в крайна сметка доказателствата сочат, че децата идват с предпоставени характери, които не се влияят чак толкова от възпитанието, което получават.

25816925Представата, че родителите оформят личността на децата си, е толкова дълбоко залегнала и все още снабдява толкова много психоаналитици с хляб, че всяко предизвикателство спрямо нея несъмнено ще се сблъска със сериозна съпротива. Въпреки това доказателствата стават все по-ясни и по-ясни: вариациите на личността се определят от комбинация от гени и случайни влияния, но не и от родителите. Централните по­стулати на фройдисткия анализ – че събитията от детството предизвикват психологическите проблеми на възрастния – са доказани като напълно безпочвени. По думите на Харис: „До­казателствата не подкрепят гледната точка, че разговорите за детските преживявания имат терапевтична стойност“. Не за­бравяйте, че в началото на двадесети век всички съвети към родителите наблягат на дисциплината – в по-късната част от века наблягат на угаждането. Въпреки това няма никакви дока­зателства, че това е предизвикало изменения в човешката лич­ност в западния свят. Тъй като хората копнеят за възможност с нещо да повлияят на действията и склонностите си, те твърдят, че трябва да има и причина, която да понесе вината. Предполо­жението за хранителите е било подхранвано от много фактори – притеснения за завръщането към нацистката евгеника, русо­истки идеализъм, доктрините на Маркс, Фройд и Дюркем, – но коренът на привлекателността му е в нуждата да мислим, че някой носи отговорност. Вместо това истината е, че личността се разгръща отвътре, реагира на средата, така че еволюира в съвсем буквалния смисъл на думата.

Същото е и с езика, чиято промяна наблюдаваме през целия си живот – и обикновено горко се оплаква как всяко поколение говори по свой начин, който възрастните приемат за деградация, а той е просто еволюционна промяна.

Езикът служи за реален пример за спонтанно организирано явление. Той не само еволюира сам по себе си, думите проме­нят значението си пред очите ни въпреки възмущението на па­зителите му, но и човек го усвоява, а не го изучава. Неписаното правило ни кара да цъкаме с езици заради разпада на езиковите стандарти, загубата на пунктуация и обедняването на речника, но това са пълни глупости. И в най-новите си жаргонни фор­ми езикът е също толкова здраво стъпил върху правила и така сложен, колкото е бил и по времето на Древния Рим. Правилата обаче – и тогава, и сега, се пишат от долу нагоре, не от горе надолу.

Има събития в еволюцията на езика, които изглеждат напълно разумни, но никога не са били установявани от комисии или препоръчвани от специалисти. Например често използваните думи обикновено са кратки, а и самите думи се скъсяват, ако се използват по-често: съкращаваме термините, ако ни се налага да ги произнасяме редовно. Това е хубаво – означава по-малка загуба на дъх, време и хартия. И е съвсем естествено, спон­танно явление, което като цяло дори не осъзнаваме.

   Сега стигаме до един деликатен момент, за който съвременното уродливо крайно феминистко движение вдига вой до небесата, игнорирайки всички научни доказателства – а именно играчките на децата, които според тях предпоставят бъдещите им обществени роли. Само дето хич не е така.

34179829Експеримент след експеримент показват, че при наличие на избор момиченцата ще си играят с кукли, а момченцата – с колички, независимо какъв е предишният им опит. Повечето родители с удовол­ствие поощряват сексуалните различия, но нямат интерес да ги започват от нулата.

В началото на 21. век бихейвиористката Мелиса Хейнс показва, че абсо­лютно същите предпочитания са в сила и за мъжките и женски­те маймуни. При наличие на избор женските маймуни биха си играли с кукли, мъжките – с колички. Този експеримент предизвиква гняв и критика от другите психолози, решени да намерят грешка в него. Но оттогава насам е повтарян с различни видове маймуни и един и същ резултат. Без да знаят, че са жертва на културни стереотипи, женските маймуни неизменно харесват играчки с лица. Мъжките маймуни – без да знаят, че служат на човеците сексисти – предпочитат играчки с движещи се части. В триумфално потвърждение на доказателствата на Джудит Рич Харис, вече е ясно видимо, че отделите в магазините за играчки, с буйстващия им сексизъм, са отговор на вродените предпочитания на човешките същества, а не ги пораждат. Тези разлики не са наложени, те са еволюирали.

Допадна ми, че Ридли смело нагазва в исторически блата, които всяка държава би предпочела да покрие – в случая САЩ и дейната подкрепа за евгеничното движение, обикновено свързвано само с Нацисткия райх и Хитлер.

Хари Лохлин, директор на Евгеничната регистрационна служба, чертае модел на евгеничния закон през 1932 г. Заед­но с неговото и на Дейвънпорт енергично лобиране, в крайна сметка това убеждава тридесет щата да приемат закони, позво­ляващи задължителната стерилизация на слабоумните, лудите, престъпниците, епилептиците, пияниците, болните, слепите, глухите, деформираните и зависимите. По времето, когато тези закони са отменени в началото на седемдесетте, насилствено са били стерилизирани над 63 000 души и мнозина – убедени да приемат доброволна стерилизация.

Към 1934 г. Германия стерилизира по повече от 5000 души на месец. Калифорнийският консерва­тор Чарлз Гот, който като Медисън Грант съчетава пионерска страст за защита на дивата природа с равна стръв в стерилизи­рането на психиатрични пациенти без тяхно съгласие, се връща от посещение в Германия, силно зарадван, че калифорнийският пример „е приложен в действие от страхотно правителство с 60 милиона поданици“. Германия взема расизма си от собствените си хенкелиански традиции, но практическото ноу-хау на стери­лизацията идва от западния бряг на Америка.

И това продължава и след Втората световна война в непредставими мащаби, само че в Третия свят.

Когато през 1966 г. Ин­дира Ганди пристига във Вашингтон да проси хранителна по­мощ за облекчаване на глада в Индия, предизвикан частично от скорошната война с Пакистан, държавният секретар Дийн Ръск є казва, че „условие за получаването на помощта е мащаб­но усилие за контрол на населението“. Тя схваща посланието и се съгласява с квоти за стерилизация и въвеждане на ИМУ щат по щат. Построени са стотици стерилизационни лагери, в които парамедици изпълняват хиляди вазектомии, ИМУ поста­вяния и тубектомии. Пациентите, които се подлагат на такива процедури, получават мизерни премии – двайсет до двайсет и пет рупии за стерилизация, но това стига да привлече милиони гладни, особено сред най-бедните. През 1972–1973 г. броят на стерилизациите достига три милиона годишно.

Разглеждайки еволюционното развитие на икономиката, Ридли показва, че системата на помощи за развиващи се икономики не работи – нещо, на което сме свидетели с отчайващия успех на еврофондовете, от които се краде безогледно.

През петдесетте Южна Корея и Гана имат еднакъв приход на глава от населението. Едната получава много повече помо­щи, съвети и политическа намеса от другата. И досега е по-бедната от двете. Като цяло азиатските икономики се измъкват от бедността в края на двадесети век, а африканските не успя­ват да го постигнат и досега въпреки помощите. Търговията, а не помощта, се оказва най-добрият начин да се постигне над­растване на бедността.

Обръщайки се към властта, нейния произход и развитие, той установява преките заемки между нея и организираната престъпност:

Както Кевин Уилямсън заключава в книгата си „Краят е близо и ще бъде страхотен“, организираната престъпност и правителството са не просто първи братовчеди – те са израсли от един и същ ко­рен. С това искам да кажа, че правителството е започнало като мафиотска защитна организация, налагаща монопол над наси­лието и изискваща наем (данък) в замяна на защитата на граж­даните си от нападенията на външни лица. Това е произходът на почти всички правителства и днешните мафиотски защитни формирования са до едно в процес на еволюиране в управлен­чески органи. Мафията сама по себе си също е възникнала в Сицилия по време на беззаконие, когато правата върху соб­ствеността са били несигурни и изобилстващите бивши войни­ци се приготвили да предложат услугите си като платени за­щитници. Руската мафия се появява през деветдесетте години по сходен начин: време на беззаконие и много бивши войници в търсене на работа.

Политическите движения са друга област, която заслужава изследване, и заключенията са недвусмислени – крайните режими до един са реално религиозни движения, нещо, което всеки непредубеден вижда ясно:

Нищо чудно, че Мусолини започва като комунист, Хитлер – като социалист, а Осуалд Моузли оглавява лейбъристите много скоро след като е избран за консерватор и преди да стане фашист. Фашизмът и комунизмът са били и са религии от една група.

Те са форма на интелигентно проектиране. Привърженици­те им се кланят в краката на политически лидер по същия на­чин, по който верующите се кланят в краката на Господ, като му приписват поне известни тенденции към всемогъщество, всез­нание и непогрешимост. В комунизма обикновено има първо­начална преструвка, че лидерът не е личност, а партия, и че богът е отдавна мъртъв тип с дълга брада, но това не продължа­ва дълго.

И като сме почнали религията, изводите са прости и ясни:

Бог е очевидно изобрете­ние на човешкото въображение, независимо дали е под фор­мата на Яхве, Христос, Аллах, Вишну, Зевс, или някой друг. Религиозният импулс не се ограничава до конвенционалната религия. Той съживява призраци, хороскопи, дъски за оуджа и Гая – обяснява всички форми на суеверие, от биодинамичното фермерство до теориите на конспирацията, до извънземните отвличания и до поклонението пред герои. Това е изразът на тъй наречената от Даниъл Денет „преднамерена позиция“ – чо­вешкият инстинкт да виждаме цел, носител и сила във всяка гънка и дупка на света. „Намираме човешки лица на луната, ар­мии в облаците… и приписваме злонамереност и дружелюбие на всичко, което ни наранява или ни радва“, пише Дейви Хюм в своята „Естествена история на религията“.

Допълнително доказателство за ръкотворното естество на бо­говете идва от еволюционната им история. Малко известен факт е, но боговете еволюират. Наблюдава се стабилна и по­степенна трансформация в течение на човешката история не само на политеизма към монотеизъм, но и от богове, които са сприхави, глупави, нагли и алчни – и просто се е случило да са безсмъртни, – към обезтелесени и добродетелни духове, които живеят в изцяло различен свят и се занимават най-вече с добри дела. Вижте само контраста между отмъстителния и раздраз­нителен Йехова от Стария завет и обичливия християнски Бог днес. Или между похотливия, ревнив Зевс и безтелесния и чист Аллах, между отмъстителната Хера и кротката Мария.

Когато изследва ума обаче, Ридли признава, че свойство на мозъка е да вярва в такива глупости и че няма отърване от тях за огромна част от хората:

Истината обаче е, че всички до известна степен притежава­ме подобен „център“, което е и причината религиозните вярва­ния да се срещат във всички краища на света и във всички епо­хи, докато рационалният скептицизъм е рядък и често е самот­на позиция, която представя като еретици Лукреций, Спиноза, Волтер и Докинс. Всъщност парадоксът от тази реализация е, че ако вярването (в широкия смисъл на думата) е универсал­но, тогава никакви аргументи не биха могли да го потушат и в определен смисъл боговете наистина съществуват – но са вътре в нашите глави, вместо да са отвън. Поради тази причина невротеологията всъщност е доста популярна сред вярващите, които приемат гледната точка, че тя набляга на безплодността на атеизма, а не означава, че боговете са измислени.

  Мога да продължа така още много страници, но няма смисъл – „Еволюция на всичко“ на Мат Ридли е една от тези редки книги, които събират на едно място съкровищница от знания, които описват нашия свят такъв, какъвто е, а не какъв ни се иска да бъде или какъв е представян от едни или други целеустремени личности – дали политици, дали духовни водачи, дали обикновени открити шарлатани. Гордея се с излизането на тази книга и благодаря на всички, които участваха в процеса – Елена Павлова, Катя Найденова, Фиделия Косева и други. Много ми се искаше всяка глава да получи научна редакция от специалист в областта, но това се оказа практически невъзможно – и все пак вярвам, че достъпността на стила на Ридли позволява концепциите да бъдат пределно разбираеми и понятни.

   Това е книга умоповдигач, ще заема този израз от Ричард Докинс, и се надявам да повдигне колкото се може повече умове.