Необходимо е религията да узрее още повече, ако светът иска да оцелее в добра форма – и ако религията иска да привлече вниманието на хората с критичен интелект.
Още една книга, чието ревю се оказа претрудно – след „Черният лебед“ на Талеб не очаквах така да затъна, но бърках. „Еволюцията на Бог“ на Робърт Райт е сериозна тухла, от която извадих гигантическо количество записки, обединяването на които в смислена статия отнема почти толкова време, колкото и четенето май. Определено мога да кажа, че Райт е изключителен ерудит, с огромни знания в областта на трите авраамически религии, но останах скептичен към основното послание, което носи книгата му и което съм цитирал по-горе. Според него юдаизмът, християнството и ислямът трябва да преосмислят корените си, да се откажат от претенцията си за изключителност и да наблегнат на взаимоизгодно сътрудничество (дори и като реакция срещу секуларизиращия се свят), за да съхранят своя интегритет и в името на спасението на планетата. Спасение от какво – не става точно ясно, но Райт намеква за апокалиптично бъдеще и прави връзка между спасението на отделния индивид – нещо, което всяка от отделните религии претендира, че може да осигури, – и спасението на цялото човечество, което все повече се сгъстява заради увеличаването на населението, глобализационните процеси и развитието на технологиите.
Тъй като наистина имам адски много записки, а достъпът до файла ми осигурява лесното им копиране (никога не бих се заел да ги преписвам от книгата със сигурност), надолу ще се осланям изключително на думите на автора, който пространно описва зараждането на трите религии, които преливат една в друга, заравя се надълбоко в трите им свещени писания и разкрива скритите глъбини. В крайна сметка той обръща историите на трите религии с хастара навън – и то адски убедително и обосновано, но все пак остава на умерена позиция, казвайки:
От една страна, аз смятам, че боговете са възникнали като илюзии и че последвалата история на представата за Бог е в известен смисъл еволюцията на една илюзия. От друга страна: 1) самата история на тази еволюция указва за съществуването на нещо, което можем смислено да наречем божественост; и 2) в хода на своето развитие „илюзията“ се е осъвременила по такъв начин, че е станала по-приемлива. В тези два смисъла илюзията е ставала все по-малко и по-малко илюзорна.
Райт е убеден противник и на Сам Харис, и на Ричард Докинс, защитавайки тезата, че религиите (в целия текст се има предвид единствено юдаизъм, християнство и ислям!) имат място в съвременния свят, а не са анахронизъм. Още повече – той смята, че между тях и науката може да има примирие в името на бъдещето на човечеството, още една теза, която приемам силно скептично.
Основната теза на Райт е доста философска и лично аз не смятам, че той успява да я защити достатъчно солидно от научна гледна точка – много по-силна е според мен емоционалната му мотивация. Ето я и нея, а надолу е вече сериозната част:
Ако историята естествено тласка хората към нравствено развитие, към нравствена истина, и ако техният Бог такъв, какъвто го схващат те, расте в съответствие с това нравствено развитие и става по-богат в нравствен аспект, тогава може би този растеж e свидетелство за някаква по-висша цел и може би – евентуално – източникът на тази цел заслужава названието божественост.
Ако е вярно първото – ако то е естествено следствие от историята – тогава е по-вероятно този „растеж на Бог“ да означава съществуването на Бог или поне съществуването на нещо, което бихме могли да наречем божествено, макар да е различно от древните представи за Бог.
В рамките на тази теза Райт постулира философски и наличието на някакъв изначален Логос, който няма нищо общо с класическата ни представа за Бог, но пък по много интересен начин според мен съвпада с тезата на Петър Делчев от „Кастинг за Месия“ за въплътения Логос – Иисус. Ще му препоръчам да прочете Райт, пък дано в продължението видим и доразработена тази идея.
Надолу ще разгледам относително кратко основните тези на Ричард Райт и постройката, която той гради около своята чудесна идея за еволюиращ Бог, който преминава от разнолик, шарен и много човешки политеизъм до високоморален и всемогъщ съдник в късните етапи на вече зрелите авраамически религии.
Началото на „Еволюцията на Бог“ отвежда в ловно-събираческите общества. Райт пише: „Еволюционната психология показа, че колкото и странни да изглеждат някои „първобитни“ вярвания – и колкото и странни да изглеждат някои „модерни“ религиозни представи на атеистите и на агностиците, – те са естествени порождения на човечеството, естествени продукти на един мозък, развил се чрез естествения отбор, за да осмисля света с най-различни средства, общата продукция на които не е изцяло рационална.“ Разказвайки пространно за различни религиозни практики, той набляга на факта, че не съществува туземно монотеистично ловно-събираческо общество – политеизмът е нормата, а още по-важното е, че „ловците и събирачите по принцип не почитат своите богове. Всъщност те често се отнасят с тях по същия начин, по който човек се отнася към хората – в някои дни любезно, в други не толкова“. А оттам се стига и до един още по-мащабен и на пръв поглед изненадващ, но всъщност логичен факт:
Това ни довежда до една от по-ироничните особености на религията на ловците и събирачите: тя не съществува. Тоест ако запитате ловците и събирачите каква е тяхната религия, те няма да знаят за какво им говорите. Видовете вярвания и ритуали, които означаваме с думата религиозни, са толкова тясно вплетени във всекидневното им мислене и поведение, че те нямат дума за тях. Ние може да означаваме някои от техните обяснения за функционирането на света с думата свръхестествен, а други с думата натуралистичен, но това са наши категории, а не техни. На тях, изглежда, им е било удобно да отговорят на болестта, като се опитат да разберат кой бог я е причинил, точно както на нас, изглежда, ни е удобно да потърсим микроба, който я е причинил. Деликатното преплитане на – според нашите понятия – религиозни и нерелигиозни части от културата ще продължи чак до отразената в писмени документи история. Древният еврейски, езикът на по-голямата част от свещената Библия, не разполага с дума за религия.
Разглеждайки теориите за отношенията в тези общества – основно малки селища, Райт извежда, че социалният ред може да се съхранява без разгръщане на религията, когато хората остават в това „нормално“, предцивилизационно състояние. Тук бива въвеждана и една много важна фигура, прототип на религиозните лидери в наши дни:
Шаманът представлява изключително важен етап от появата на организираната религия. Той (или понякога тя) е връзката между най-ранната религия – неясна амалгама от вярвания за неясна амалгама от духове – и онова, в което ще се превърне религията: ясна организация на вяра и практика, поддържана от авторитетна институция. Шаманът е първата стъпка към архиепископа или към аятолаха.
Въпреки своята умереност и дори позитивно отношение към съвременните религи, Райт все пак е учен и показва нужното безпристрастие, казвайки: „В шаманистката фаза от еволюцията на религията можем да видим не само светлата страна на религията, но и някои от дефектите, които я сподирят оттогава насетне. Религията, произлязла от мозъците на хората, е принудена да носи, за добро или за зло, белезите на нашия вид.“ И допълва: „Ролята на шамана в култивирането на антипатия и насилие както вътре в обществото, така и извън него е още по-очевидна на фона на романтическото виждане, че съвременната религията е упаднала – че тя е възникнала чиста само за да се опорочи по-късно. Явно една от най-позорните роли на модерната религия – ролята на подпалвач на конфликти между обществата – е била част от нейната същност още в началните ѝ етапи.“
Развитието на обществото пренася в първите големи държавни образувания, в които политеизмът е абсолютната норма. Райт пише: „За политеиста не съществува граница в броя на възможните богове и следователно той няма естествения импулс при среща с други хора да оспорва съществуването на техните богове. Нещо повече, ако човек имал плодотворен контакт с тези хора – ако търгувал или влизал във военен съюз с тях, – можело да си заслужава да проявява не само толерантност, но и действително да потвърди вярата си в техните богове. И може би те щели да му отвърнат със същото.“ Откъдето и авторът извежда интересна теза за ползата от религията в този период:
В една епоха, в която хората се страхували от боговете и отчаяно се стремели да получат тяхното благоволение, междуградският пантеон от богове, които разпределяли труда помежду си, трябва да е усилвал връзките между градовете. Независимо дали вярвате, че емоционалната сила на религията наистина произлиза от божественото, или не, самата тази сила е реална.
След обширни анализи на политеизма най-сетне иде ред и на първата от трите основни части на книгата – юдаизмът и Богът/боговете в него. Райт уверено показва корените и дори дълготрайната политеистична негова същност. На десетки страници той анализира Стария завет и показва, че „най-ранният писан текст в авраамическата традиция и в този смисъл изходна точка за юдаизма, християнството и исляма – съдържа убедителни следи от своите предшественици. Очевидно авраамическият монотеизъм е израснал органически от „първобитното“ посредством един повече еволюционен, отколкото революционен процес.“ Според него е логично да допуснем, че е имало политеистичен период в „основното израилтянско учение – период, в който не всички богове, различни от Яхве, били смятани за лоши или чужди; период, в който Яхве бил поставен на видно място в израилтянския пантеон, където работел заедно с другите богове.“ Проследявайки и анализирайки многобройни части от Стария завет, той обяснява в какъв ред са писани различните му части и как се променя образа на бог в него.
Интересно е, че Райт доста фриволно използва думата „национализъм“ по отношение на евреите в този период. Тъй като съм далеч по-съгласен с тезата на Ан Мари-Тиес, развита в “Създаването на националните идентичности. Европа XVIII-XX в.”, според мен той слага твърде силно ударение на тяхната хомогенност. От друга страна, идеята за автохтонността на евреите от Ханаан съвпада пък с тезите на Шломо Занд от „Изобретяването на еврейския народ“ и има повече тежест според мен.
Появата на монотеизмът според Райт има и ясна политическа цел:
Накратко, свръхестественият плурализъм бил враг на царската власт. Ако всеки пророк на всеки бог тръгнел да разпространява божествени декрети и всяко племе на Израел се консултирало по въпросите на политиката с духа на своя най-уважаван прародител, царят щял да има проблеми при налагането на своето послание. За да консолидира политическата власт, той трябвало да консолидира свръхестествената власт; една от целите на привържениците на движението „Единствено и само Яхве“ била „да контролират пътищата за достъп до божествената воля“, отбелязва историкът и теологът Патрик Д. Милър в книгата си „Религията в древен Израел“. Както се случва, същата враждебна чужда среда, която породила нетолерантност към чуждестранните богове, работела и срещу съперниците на Яхве в домашния пантеон.
Анализирайки пространно Стария завет, изводът на автора е еднозначен: „Характерът на Бог в този момент от историята бил комплексен – без съмнение имало несъгласие по него дори сред изгнаниците монотеисти – и голяма част от комплексността се загубила в мъглите на историята. И все пак ако разгледате най-ранните библейски текстове, които открито оповестяват появата на монотеизма, и се запитате кои от техните най-различни чувства най-непосредствено мотивират това оповестяване, отговорът би бил по-близко до омразата, отколкото до любовта, по-близко до възмездието, отколкото до състраданието, и то до такава степен, че можем да кажем, че единственият истинен Бог – Богът на евреите, после на християните и после на мюсюлманите – е бил поначало бог на отмъщението.“
Преминавайки към християнството, трябва да започнем с основното:
Сигурните данни за „историческия Иисус“ са оскъдни. Библейските разкази за живота и словата на Иисус – евангелията от Матей, Марко, Лука и Иоан – са били написани между 65 и 100 г.сл.Хр., тоест трийсет и пет до седемдесет години след неговата смърт.14 По това време техният суров материал, историите за Иисус, циркулиращи в устна и писмена форма, без съмнение са били формирани от психологическите и реторическите потребности на неговите последователи.
Тезата на Райт е изненадваща, но добре защитена – истинският създател на християнството като организирана религия е Павел, който умело създава и развива доктрината за братската любов, която успяла да се наложи по чисто еволюционен път в конкурентната среда на безброй други вярвания. Той умело се разграничава от юдаизма и уцелва в десетката:
Във времената преди съвременните обезболяващи средства, да се иска от възрастните мъже да се подложат на операция на пениса, за да станат членове на определена религия, спадало към категорията „възпиращи фактори“. Павел разбирал значението на подобни бариери за прием. Когато ставало дума за езичниците, той се отказвал от по-голямата част от еврейския кодекс за правилата на храненето и от задължението за обрязване, което и подчертавал дебело: „Защото в Христа Иисуса нито обрязването има сила, нито необрязването, но вярата, която действува чрез любов.“ Павел се стремял толкова силно да премахне бариерата на обрязването, че когато спорел с други последователи на Иисус по този въпрос, чувството му на братска любов понякога го напускало. В Послание до Галатяни той изразява желанието онези, които проповядват, че обрязването е задължително, сами да се кастрират. (А някои учени казват, че „кастрират“ е вфемизъм за гръцкия пасаж, говорещ за по-крайна оперативна мярка. „Отрежете цялото нещо! – е алтернативен превод на пасажа.)
Едва ли можем да се съмняваме в стратегическата мъдрост на Павел. Много религии от неговото време, включително някои от „мистериалните религии“, били отворени за хора с различна народност. Ала тези движения носели тенденцията да поставят пречки пред членството, включително финансови. Например жреците изисквали такси за посвещаването. Християнските църкви били конкурентоспособни, защото не поставяли такива финансови бариери, и Павел поддържал конкурентоспособността им, като следял те да не бъдат заместени от други видове бариери.
Книгата бъка от интересни факти и подробности, които определено ми бяха преинтересни. Вижте например за един подобен на Иисус проповедник, който е имал всичко, което му е било нужно – сал един амбициозен и адаптивен Павел не му е достигнал:
Чували ли сте за Аполоний Тиански? И той живял като Иисус през І в. сл.Хр. Според историите, разказвани от неговите поклонници, той пътувал с учениците си от град на град и вършел чудеса: лекувал парализирани и слепи, прогонвал демони. Тия свои способности дължал на особения си достъп до божественото – той бил син Божи, казвали някои – и притежавал дарбата да пророкува. Проповядвал, че хората трябва да се тревожат по-малко за материалните удобства, а повече за съдбата на душата си, и развивал една етика на споделянето. Бил преследван от римляните и след смъртта си се възкачил на небето. Това придава доста голяма симетричност на живота му, тъй като и раждането му е свързано с чудо; преди да се роди, неговата божественост била разкрита на майка му от небесна фигура. Звучи ли ви познато? Обаче, бихте могли да възразите, Аполоний Тиански не предлагал доктрина за междуетническа любов! Ала както видяхме, вероятно и Иисус не е предлагал такава. Доктрината била развита от религиозния предприемач Павел, който я използвал за спойка на своето голямо предприятие.
Само ще спомена и очевидните заемки, които прави Новия завет от своите предходници, теза, достатъчно разработена и на други места и абсолютно доказана:
Дали казвам, че Лука е откраднал своя сценарий за отвъдния живот от някоя конкурентна религия? Не го твърдя със сигурност, не. Но ако поискате да го подведете под отговорност за това нарушение, вероятно няма да ви липсват доказателства.
Определено онази история за богаташа и за сиромаха в Хадес съдържа Озирисови оттенъци. По времето, когато пишел Лука, в Римската империя циркулирало писмено копие на една египетска история за отвъдния живот. В нея се разказвало за един богаташ и за един бедняк, които умрели и отишли в подземния свят. Двамата били съдени в съда на Озирис. Лошите дела на богаташа натежали повече от добрите и така той бил пратен на едно от по-малко желаните места.
Принципите на Озирис – формулата за щастлив живот в отвъдното – били оповестени повече от хилядолетие по-рано в глава на „Египетската книга на мъртвите“. Тази „книга“ е всъщност амалгама от съчинения, използвани с цел да се подсигури щастлив отвъден живот, а съчиненията обхващат период от хилядолетия.
А възможно ли е скучният християнски рай да е можел да бъде различен?! Можело е, но някой проклет аскет е съсипал светлата идея на един епископ от Лион, който имал преинтересна гледна точка за отвъдното, чакащо праведниците:
Ириней, епископ на Лион от края на ІІ в.сл.Хр., се изправил пред обстоятелства, дори още по-ужасни от тези, пред които се изправил Мохамед. В Лион християните били малцинство и били не само преследвани, ами понякога и убивани. Как да задържиш на борда вярващите, когато оставането там им прави толкова труден живота? Отчасти чрез обрисуване на пищна картина на наградите в отвъдния живот. Според Ириней отвъдното предлагало обилие от зърно, колкото щеш лакомства и твърде фертилни жени. Плюс това: никакъв труд, а телата никога не се уморяват по никой начин. Не било ясно какво ще правят хората с всичкото това време за почивка, но определено нямало да страдат от недостиг на вино за пиене. „Лози ще растат и всяка ще има по десет хиляди клонки, а на всяка клонка по десет хиляди гранки, а на всяка гранка по десет хиляди грозда, а на всеки грозд по десет хиляди зърна, а всяко зърно, щом бъде изстискано, ще дава по двайсет и пет метрети вино.“
Третата основна част – за исляма – е най-кратка, но и най-интересна, поне за мен. Обрисувайки пространно Мохамед и анализирайки Корана, Райт открива великолепни връзки със Стария и Новия завет.
В известен смисъл разликата между Мохамед в Мека и Мохамед в Медина е разликата между пророк и политик. В Медина Мохамед започнал да изгражда истинско правителство и мединските сури отразяват това. Като цяло те са по-правнически от меканските сури, по-малко поетични, по-малко вдъхновени. И все пак, дори след като Мохамед станал политик, той си останал и пророк. В една епоха, когато политическият авторитет зависел от божествения авторитет, изграждането на правителство било винаги в известна степен и религиозно начинание – а още повече, когато главата на църквата и главата на държавата били един и същ човек. Верността към Мохамед и верността към неговия Бог трябвало да растат синергично.
Това обяснява и защо Новият завет съдържа по-малко войнствени редове, отколкото Коранът или еврейската Библия. По време на оформянето на християнските писания християнството не било официалната религия на една експанзионистична сила. Доктрините за свещената война ще излязат на повърхността, когато станат необходими – както по време на кръстоносните походи – но евангелията и посланията се оформили твърде рано, за да ги отразят.
Разбира се, и отликите между свещените книги са явни:
Еврейската Библия и Новият завет са и съкровищници на интелектуално наследство, което доста надхвърля еврейския християнския свят. Съставени от множество градски елит, те са обхванали идеите на велики цивилизации: от Месопотамия до Египет, до елинистическата среда, в която възникнало християнството. Коранът се оформил в два града в пустинята, разположени на границата на империи, и бил произнесен от човек, който бил повече деятел, отколкото мислител и най-вероятно не бил грамотен.
Тогава е ирония, че в някои важни смисли Коранът бил по-модерно произведение от Библията и Мохамед бил по-модерна фигура, отколкото Моисей или Иисус. Първо, Мохамед за разлика от ключовите фигури в еврейската Библия и Новия завет не притежава особени способности. Той не може да превръща пръчката в змия или водата във вино. Да, по-късните мюсюлмани ще го изобразяват като чудодеец и ще твърдят, че една или две неразбираеми коранически строфи (най-прочута е строфата за „разцепването на луната“) демонстрират такива способности. Но кораническият Мохамед за разлика от Иисус и Моисей не зависи от чудотворство, за да докаже близостта си с Бог. Контрастът е особено ясен, когато и Мохамед, и Иисус се изправят пред скептици, които молят: ако наистина имаш специална връзка с Бог, докажи го, като направиш чудодейни „личби“. Мохамед не отговаря с опити да произведе нещо свръхестествено. Той не възкресява мъртъвци, нито нахранва голяма тълпа хора с малък бюджет. Разбира се, историческият Иисус – противоположен на библейския Иисус – вероятно също не е вършил тези неща. Но Иисус сигурно се е занимавал с вярата в изцелението и екзорсизма; определено те ще да са били нормални за един странстващ палестински проповедник около 30 г.сл.Хр. Във всеки случай историческият Иисус вероятно е бил молен да показва личби. И дори когато в най-ранното евангелие го виждаме да се проваля в опита си да ги направи, неговото обяснение почива на предпоставката, че той може да създава личби, ако слушателите му ги заслужават. („Истина ви казвам, няма да се даде личба на тоя род.“)
Много интересно наблюдение прави Райт за връзката между Корана и съвременната наука:
Заради това натрупване на свидетелства за Божията доброта и величие Коранът прилича повече от Библията на определението, което Дарвин дава на своята книга „Произходът на видовете“: „едно дълго доказателство“. Това не е единственото нещо, по което си приличат двете книги. И двете доказателства претендират да обясняват изключително финото съответствие между човека и неговата околна среда. Мохамед отбелязва колко благоприятна е екосистемата за човешкото благоденствие и я обяснява с това, че Бог е проектирал тази екосистема. Дарвин отбелязва същото близко сходство между хората и тяхната екосистема и постулира различно обяснение: хората били оформени така, че да съответстват на своята екосистема – не другояче.
–––––-
Дано някой е издържал до края на писанието ми – или пък просто сте скролнали дотук, разбира се.
Крайното ми мнение е, че „Еволюцията на Бог“ е един чудовищно добър откъм фактология и анализ труд, но за мен поне не успя да защити извода си, че религията е нужна за бъдещето на човечеството. В последната си, заключителна част, той отделя доста страници на анализа на ролята й в съвременното общество, но този скок – от VII век – та чак в XX-XXI – остави усещане за дупка – та той пропуска изцяло Средновековието – най-религознообсебения период в историята. Несериозно е да смята, че еволюцията на Бог приключва с установяване на свещените писания на отделните религии – върху тях се натрупва гигантическа теологична литература, която доразработва и дори променя коренно идеите, заложени изначално, ако това е нужно на църквата и духовниците.
Райт пропусна да спомене и нещо не по-малко важно – да, светът се движи в морално отношение към по-добро (макар, че лесен контрапукт на това са чудовищните зверства на тоталитарните режими миналия век), но това се дължи изключително на секуларизацията и изритването на религията от водещото място в цивилизацията. Именно борбата с религиозните догми кара църквата да се реформира и да приема неща, които до по-рано са били немислими – ролята на жената в обществото, противозачатъчните, модерната медицина дори, която промени света по-силно от каквото и да било. Разбира се, че и тук може да има спорове и да се привеждат безброй доказателства и от двете страни на барикадата. Но ако Богът на трите авраамически религии еволюира към добро под натиска на секуларизма и изобщо развитието на човечеството – защо ни е изобщо?
Все пак последната дума оставям на автора, пък вие си преценете:
Нещо повече, макар вярата в този нравствен порядък да не ни прави вярващи в Бог, може би в известен смисъл тя ни прави религиозни. В първата глава, когато търсехме достатъчно широка дефиниция на религията, за да може да обхване тя многото неща, които се наричат религия, ние приехме формулировката на Уилям Джеймс. Религиозната вяра, казва той, „се състои от вярата, че съществува невидим ред и че нашето върховно благо се състои в хармоничното ни нагаждане към него“
От същите жанрове
