Когато ми предстои пътуване, обикновено избирам „сигурни“ книги – творби на автори, които са се доказали за мен и знам, че ще ми доставят удоволствие. Затова и преди седмица в куфара влязоха „Леопардът“ на Ю Несбьо, който книга след книга ме очарова все повече, и „Ези печели“ на Джефри Арчър – защото бях силно впечатлен от сборника „Рогоносецът“ и очаквах много от романа. И до голяма степен това очакване се оправда – въпреки ранния полет и очакването да го проспя, всъщност не можах да се откъсна от книгата и чак при снижаването над Лондон се усетих, че съм прочел над 300 страници, просто прелетяха като един миг. Защото Арчър е разказвач, каквито са единици писатели в света, това е безспорно.
Историята беше нещо като олекотена версия на изключителната „4 3 2 1“ на Пол Остър – младо момче и майка му бягат от Ленинград през 1968 г., след като бащата е убит заради опит да се противопостави на комунистическата власт. На пристанището те трябва да вземат бързо решение в кой контейнер да влязат и хвърлят монета, за да решат. Тук Арчър поставя началото на разделения сюжет – в едната реалност двамата пътуват към Острова, в другата – към САЩ. Двама души с две различни съдби пред себе си – и една посока, към върха.
Действието и в двете паралелни линии тече леко и упойващо, до степен, че се усетих какво става чак по-късно, когато спрях книгата за малко и започнах да я осмислям в себе си. Точно както в приключенско-романтичните романи от едно време – като „Бел Ами“ или „Тримата мускетари“, да речем, но и още куп могат да се изредят, – животът на Александър Карпенко се подрежда само от добро към по-добро. По-умен, по-храбър, по-морален, честен до глупост и неспособен да извърши лошо деяние, той триумфира над връстниците си само поради тези си вродени качества, както и с много труд и постоянство, като с малко късмет и принципност се измъква от всеки капан, който му залагат завистливи и нечестни противници. И това до един момент се понася, но Арчър просто се олива със сладостта и вече всичко започна да нагарча, защото устремът на събитията не се промени – в Америка Алекс покорява бизнеса стъпка по стъпка, в Англия Саша навлиза в политиката и също поема нагоре. И в двете реалности среща изключителни жени, децата идват, а действието неумолимо се връща обратно към Русия, където комунизмът е паднал и е възможно да бъде изпълнена старата закана на младото момче – да бъде президент на демократична Русия. Само дето там го чака един стар враг, очернян още от първите страници…
Факт е, че имах догадка за финалния обрат още в началото, макар все да се надявах Арчър да не се плъзне в толкова банална посока, но не би – направи го ударно и със замах, с което окончателно ме разочарова от книгата, която иначе толкова ме впечатли до малко над половината си. Мисля, че ако бях прочел този роман на младини, както стана с „Богат, беден“ на Ъруин Шоу, с която доста си приличат, щях да съм много силно впечатлен, но сега просто нереалността и пълната белота на героя и майка му ми дойдоха в повече, все можеше да ги направи малко по-реалистични. А за края просто не ми се говори, такова окепазване на хубава идея, за да се угоди на очакванията на публиката, е несериозно. Но тук все пак вината си е на моето очакване, разбира се.
И все пак – как разказва този човек, страниците на „Ези печели“ просто се леят. Затова забравям този роман и скоро ще прочета още един негов, който ми бе силно препоръчан: „Пътеки на славата“. И вече с него ще реша дали да поема към друг негов признат – „Каин и Авел“, а сетне евентуално и другите му известни.
