Езикът на умирането е печален монолог

   Имах странен проблем с тази книга – вече я бях чел. Или почти същата – при това съвсем скоро. „Сестри“ на турския автор Йекта Копан има дотолкова сходен сюжет, че направо се шашнах – две сестри, които животът е разделил, се събират около смъртния одър на баща си, и правят равносметка на случилото се от детството им до тоя миг. Но тъй като единици ще са хората, които ще прочетат и двете книги, продължавам смело напред – ясно е, че „Езикът на умирането“ на Сара Пинбъра ще бъде сравнявана с прекрасната „Часът на чудовището“ на Патрик Нес. И точно тук тя просто няма шанс, това е положението. Не е само заради илюстрациите на Джим Кей. Заради ритъма на историята, заради умението на Нес да разказва като никой друг.

  Сюжетът, както споменах, може да се сумира в едно изречение, но ще опитам в малко повече да я щрихирам. Разпаднало се на късове семейство се събира, за да изпрати бащата по последния му път. Едната дъщеря чака с негодувание тримата си братя и сестра си. Изпълнена е с горчилка – тя е била до него в последно време, тя го е чувствала като най-близкия си човек, защото другите деца са формирали свои двойки и самостойни вселени, в които тя не е била допускана. Готова е да ги съди за житейските им избори – всеки от тях в очите ѝ се е провалил. Но произходът на мислите ѝ предстои да се разкрие – Пинбъра ни разказва историята и на нейния провал, на лошия избор на съпруг, на трагедията, която следва.

   Цялата книга тече през вътрешния монолог на тази разочарована от живота жена, която скоро ще загуби и последната си опора. Тя има нужда да идеализира баща си и да вербализира болката си. Прави го в диалог с околните – макар те не винаги да участват. Тя и няма нужда да чува гласовете им, защото вече им е поставила етикети и ги е подчинила на изградените образи. И никой от тях не я разочарова, не излиза от подготвената му роля – тъжен театър с предопределен край се развива по тия кратки страници. Наличието на слаба фентъзи линия по-скоро ми бе непонятна и ненужна, но това си е обичаен прийом, и Нес го използва, но по по-добър начин.

    Няма как да знам дали „Езикът ба умирането“ щеше да ми хареса, ако не трябваше да бори с мрачната мощ на „Часът на чудовището“, но мисля, че все пак мнението ми щеше да е сходно. Просто не мога да вникна истински в драмата на разказвачката и това ми пречи да съпреживея емоцията ѝ.