…понякога един човек може да обърне историята.
Няколко книги от и за Чърчил се наредиха по рафтовете – „Труд” издават съкратените му мемоари за Втората световна война, „Пергамент” залагат на историята му на англоезичните народи, а „Хермес” пък избраха да пуснат биографията му от кмета на Лондон Борис Джонсън, сам по себе си достатъчно провокативна фигура. Но ако по нашите ширини политик да напише книга обикновено е признак, че търси да се оправдае за нещо или просто е дошло времето за мемоари, то в Англия политиците първо имат и професии, а Джонсън е журналист и автор на популярни исторически трудове, според Уики с тази ги закръгля на 10. И го прави чудесно.
Много повече политическа, отколкото историческа книга, „Факторът „Чърчил” описва пространно агресивния характер, изменчивата лоялност и често арогантното поведение на считания от мнозина за най-велик британски политик на всички времена. Обяснението на Джонсън е, че именно тези му относително неприятни качества лежат в основата на успеха му при отблъскването на германската агресия и изковаването на антинацисткия пакт, който в крайна сметка довежда до разгрома на Хитлер. Същевременно обаче той го показва и като неуморим работохолик, безжалостен към всичко и всички критик, човек, способен да води спорове и заради принципа и – по-важно – заради принципите. И точно тук мисля, че книгата преминава от рационално в емоционално – четях я успоредно със „Зимата идва“ на Гари Каспаров и няма как да не правя паралел в напразно дирене дали има политик от подобен мащаб в наши дни, който е способен да се изправи срещу световните заплахи.
Освен на основните моменти в биографията му, Джонсън се спира и на някои митове, които неизбежно витаят около персоната Чърчилова – примерно, че много от популярните фрази, които му се приписват, не са негови, но на хората им е звучало като че трябва да го е казал той и авторството му е прилягало. Или че не е пиел чак толкова много, често го разреждал и прочие… но пък в други части на книгата други се свидетелства за сериозни количества от ранни зори, така че истината ще да остане по средата някъде. Разбира се, пурите – неговата запазена марка, има доста свидетелства, че той нарочно се е снимал с тях, но не ги е допушвал докрай – изчислението, цитирано в книгата, е за 3000 годишно, или около 250 000 за целия му живот. Не забравяйте – 90-годишен живот, прекаран в пиене, пушене и обилно хранене. Ужасът на диетолозите. Тук е уместно да да цитирам един добър лаф на Джонсън:
Никога не забравяйте: Хитлер е бил пълен въздържател – деформация, която обикновено води до много беди.
И ако сме почнали с числата – Джонсън посочва, че през бурния си живот Чърчил намира време да напише 31 книги, десетки речи, изказвания и въпроси всеки месец в рамките на парламента… публикуваните му речи запълват осемнадесет тома и 8700 страници, а паметните записки и писма наброяват около милион документа в 2500 кутии… Работоспособността му е чудовищна и сполучливо решение на автора е да се вмъкне в главата на неговите помощници и тяхното изцеждащо ежедневие около енергичния Чърчил.
Джонсън добросъвество проследява и не чак толкова лицеприятните в наши дни виждания на Чърчил, които обаче за времето си не са нещо специално – по малко расизъм, подозрение към бедните и лудите, предприемане на крути мерки (дори стрелба) срещу стачкуващи работници. НО същият този човек е работил усърдно за много законодателни мерки, които са левичарски за времето си, а в наши дни нормална част от социалните ангажименти на държавата. Към края на книгата Джонсън търси отговор на въпроса защо в Чърчил има толкова много противоречия – и отговорът му е, че той просто не се е водил по ничия политическа линия, а само по личната си съвест и разбиране за добро и зло, което никога видимо не е било корумпирано, макар да е имало случаи да бъде финансиран от едри индустриалци (също нормално за онова време – и не само). Чърчил е наследствен аристократ, растял е в дворец, наследник е на прочути предци – и все пак има око и сърце за обикновените хора и тегобите, които изпълват живота им дори и в мирно време, камо ли във война.
Изрично искам да се спра на участието на Чърчил в създаването на първите прототипи танкове – страховито до днес оръжие, зад проекта за което политикът застава с пълната си увереност, че то ще промени патовата ситуация по фронтовете на Първата световна война. Този проект минава през много проблеми, свързани и с катаклизми в кариерата на самия Чърчил – в друга част на книгата Джонсън подробно описва колко много грешни решения взима той по време на тая (и не само) война, като далеч не говорим само за катастрофалната операция при Галиполи. Но пък компенсира с правилните решения по време на Втората, особено упоритото ухажване, което извършва спрямо Рузвелт. Още си спомням ясно как едно време прочетох в шесттомните му мемоари, че вечерта след Пърл Харбър си е легнал усмихнат – въпреки трагичността на този ден Чърчил знае, че Островът вече има мощен съюзник, с когото вече войната може да бъде спечелена.
Джонсън щателно се спира на сключените споразумения между Великобритания и САЩ, особено за прочутото „заем-наем“, като при него за първи път прочетох факта, че до края на 2006 г. (!) се извършват периодични плащания по него. В тази част на изследването му ясно личи личното му недоволство от американската непреклонност да получават винаги своето, да държат на силната си позиция и да осигуряват жизненонеобходимите ресурси само срещу ясни и сигурни плащания.
В цялост „Факторът Чърчил“ представлява яростен отпор на опитите за по-реалистично (и отчасти цинично) изследване на личността на Чърчил, на често катастрофалните решения, които взима през военната си и политическа кариера, на свалянето му от пиедестала, където е поставен след края на Втората световна война. Доколко подобен прочит е нужен, всеки читател ще прецени сам за себе си – от историческа и от политическа гледна точка образът на Чърчил може да е коренно различен, но и все пак поравно правдив. До голяма степен книгата има чисто вдъхновяваща роля, тя не е предназначена за тясноспециализирана аудитория с интерес в областта, а обратното – за широката публика и особено младите, тези, които могат да се научат да правят паралел между някога и днес, и могат да искат сметка защо политическата класа в наши дни са като джафкащи пуделчета пред булдог като Чърчил.
И, разбира се, една велика реч, която трябва да бъде чута.
От същите жанрове
