Историята е поредица от изненади. Тя може само да ни подготви пак да се изненадаме.
„Фарс, или никога вече самота“ е заглавие, което се запомня, но сред другите романи на Кърт Вонегът този сякаш остава малко в сянка – може би защото по своята същност е интимна изповед (в предговора си авторът пише, че „в сравнение с другите ми книги тази е най-близо до автобиография“), опакована в минорна антиутопия, която, иронично, в наши дни звучи доста актуално. Вонегът говори още в началото как се е отразило на семейството му рязкото отрязване от германските им корени „след появилата се омраза на американците към всичко немско“, и обобщава: „Бяхме изгубили принадлежността си. Бяхме станали малки взаимнозаменяеми частици от американската машина.“ Книгата е силно свързана с неговата сестра („аз чувствах присъствието ѝ години след нейната смърт и продължавах да пиша за нея“) и той видимо вгражда своите чувства към нея в образа на двете чудовищни деца, които живеят истински само когато са слели умовете си.
Самото действие се развива в някакво близко бъдеще, в което САЩ са се разпаднали, а главен герой е бившият президент („последният, най-високият и единственият, който се е развел, докато е бил в Белия дом“), който живее сред останките на Манхатън, който се е превърнал в Острова на смъртта заради зловеща чума. В това бъдеще китайците са изпреварили технологично всички (книгата излиза през далечната 1976 г., малко е да се каже колко пророчески всъщност звучи), намерили са начин да се пренасят през пространството и стигат дори до Марс без космически кораб, смалили са размерите си, а видимият резултат от технологичния напредък е, че гравитацията на Земята вече не е константна, а „беше величествена и могъща като приливите и отливите“.
…животът може да бъде съвсем лек и приятен; достатъчно е да намериш нужното удоволствие в десетина неща, които да се повтарят безконечно.
Но истинската история в книгата е за две деца, родени с физически малформации и изключителна грозота, които растат изолирани и под постоянни грижи, осигурени от ужасените им родители. Те крият особена тайна – „събрани заедно, те образуваха един гений, който умираше в мига, в който се разделяха“, а от този „гещалт“ гений ще се родят идеите, които ще променят света. Но това е в бъдещето, когато светът е поразен и от явни, и от скрити болести като болезнената самота, която този последен президент иска да излекува, като вмени на всеки американец ново второ име, чрез което да се формират нови „изкуствени многочленни семейства“ от хилядите съименници. В тази битка да няма „никога вече самота“ се намират и антагонисти, които гордо носят значка с надпис „САМОТЕН, СЛАВА БОГУ!“, а Вонегът се досеща и че дори този ход, предназначен да свързва хората, може да бъде използван като повод за разделение и дори отхвърляне на хора с различни имена от новосформираните общности.
Човечеството умее най-добре две неща – да се свързва по произволен признак и да отхвърля всички, които не съвпадат с него, това е посланието, което Вонегът влага в своя странен роман, изпъстрен с още едно словосъчетание („Але-хоп“) като легендарното „Така е то“ от „Кланица пет“. Във „Фарс, или никога вече самота“ той пророкува не само технологичния възход на Китай, но и възхода на самотата във време, когато връзките между хората са улеснени повече отвсякога. И в крайна сметка това е роман именно за принадлежността, за корените и за търсенето на взаимност и жадувана интимност у друго човешко същество – такава, чрез която да се почувстваш ако не гений, то поне цял и истински. И ми се струва, че това е роман, който на различна възраст и житейски опит ще говори различно, преди години не го бях разбрал, сега мисля, че съм, но след още двайсет подозирам, че ще разбера грешката си.
