Колкото и разделени да се чувстваме вътрешно,
общият сбор на враждуващите в нас фракции ни прави такива, каквито сме –
фрагментарни, но неделими.
Добре дошли в необятния свят на Мария Попова. Не знаех какво да очаквам от „Фигури“ и дълго след началото търсех и търсех опора – но такава няма, поне не една централна. Защото това е книга, наглед фрагментарна, но както постулира цитатът горе, точно в това е и нейната неделимост. През животите на няколко изключителни жени, до една избрали различни от налаганите от времето им и обществото роли, тя всъщност показва как светлината на човешкия дух е огрявала едно след друго мрачни кътчета. Науката и изкуството си дават среща по тези страници, а биографичните очерци на Попова хвърлят интердисциплинарни мостове над наглед раздалечени от пропасти земи. Защото всеки познава всекиго през няколко други, този закон, който в миналото е бил не по-малко универсален в западния свят, където светилата са греели ярко и са се откривали лесно едно друго.
Подобно на празниците, кометите – ледени буци сажди и звезден прах, пратени от безкрайността като посланици на ефимерното – служат като котви на периодичността, чрез които да се привържем към несигурния поток на съществуването и сред мимолетната интерлюдия на живота да разделим битието си на сегменти.
Колкото и да е лесно да кажем, че това е преплетена биографична живопис, посветена на първата жена-астроном Мария Мичъл, на знаковата журналистка и писателка Маргарет Фулър, на изявената скулптурка Хариет Хосмър, на поетесата Емили Дикинсън, чиято слава е почти изцяло посмъртна, и на Рейчъл Карсън, прочутата научна писателка, която почти саморъчно задвижва екологичното движение, то това просто няма да е вярно. Защото във вихрения танц на животите на тези изключителни, борбени жени се завъртат безброй други личности, които намират място по страниците, и чиито образи формират контурите на отминали епохи, които са наглед близо, но всъщност са далеч. Мария Попова, която от самото начало се позовава на българското си потекло, започва именно с нещо, което се намира не чак толкова далеч – планетите, чието движение астрономът и математик Йохан Кеплер изчислява. И полага основите, върху които се гради книгата на Мария – и на световната промяна, дело на научното и творческо мислене, които освобождават поне част от хората от оковите на религията и суеверията.
Надолу съм извадил непредставителни цитати, които могат да предадат малко от размаха на Попова – докато акцентира силно на душевния мир на своите герои, техните трудни емоционални борби, влюбванията и разлъките им, изправянията срещу религиозния псевдоморал и неговите апологети, които със завидно упорство нивга няма да се откажат да се бъркат в животите (и креватите) на другите, тя описва епохата на промяна в мисленето, която ще позволи на човек да живее живота си така, както иска. Тя свободно и пространно цитира техни писма и дневници, на техни близки и познати – дава им думата колкото се може по-често, не им я отнема. Не мисля, че тази книга може да се определи като феминистка, макар че безспорно изборът на героини сочи в тази посока – по-скоро е апологетика на свободата на човешкия дух. Затова и тук шестват (измежду всички други) Хърман Мелвил, Ханс Кристиан Андерсен, Карл Сейгън, Ричард Файнман, на когото изрично ще се спра по-долу, и много други.
Защо Мария избира точно този подход – според мен отговорът е даден още в началото, където е проследено защо Кеплер пише творбата си „Сънят“, която представя на… Франкфуртския книжен панаир, нямах понятие колко дълбоки корени има най-голямото световно книжно изложение в наши дни. Попова обяснява:
По времето на Astronomia nova Кеплер има достатъчно математически доказателства, потвърждаващи теорията на Коперник. Но той осъзнава нещо съществено и неизменно за човешката психология: научните доказателства са твърде сложни, твърде тежки, твърде абстрактни, за да убедят дори неговите колеги, какво остава за научно невежата маса; не научните данни ще се преборят с тяхното тесногръдие, а приказните истории. Три века преди поетесата Мюриел Рюкасър да напише, че „Вселената е изградена от истории, не от атоми”, Кеплер знае, че какъвто и да е съставът на Вселената, проумяването му наистина е възможно благодарение на историите, а не науката – това, което всъщност ни е нужно, е нова риторика, с която да се илюстрира по простичък и все пак завладяващ начин, че Земята наистина се движи.
Точно това прави и авторката на „Фигури“ – създава нещо като приказка, основана на реални истории, които да вдъхновяват. Или както казва Мария Мичъл на своя курс от студентки-астрономи, първите в историята на Америка: „Внесете звездната светлина в живота си и няма да бъдете разядени от незначителните неща.”
Призивът за секуларност, колкото се може повече секуларност е виден по тези страници, и той далеч не е модерно изобретение:
Еджуърт е от малкото жени – заедно с Жана Д`Арк, Сафо и оше няколко светици, които Огюст Конт включва в своя „Календар на великите хора” – забележителна културна биография на 559 души, променили света със своята интелектуална дейност, „най-достойните човешки умове на всички епохи и всички нации”, от Евклид и Питагор, Кеплер и Галилео, до Бетовен и Милтън. Той е част от предложението на Конт за „позитивен” слънчев календар, с който да бъде заменен григорианския; състои се от тринайсет месеца от по двайсет и осем дни, като всеки ден е наречен на името не на религиозен светец, а на герой от светската култура – учен, поет, философ, художник, изобретател, изследовател.
Ролята на жените в науката е често омаловажавана – не е лесно да се намери подробна информация за Каролин Хершел, сестра на големия учен със същата фамилия, работила тясно с него, която е „първата жена, удостоена със златен медал от Кралското астрономическо общество – най-уважаваната научна институция на епохата. Ще минат още 168 години, преди да го получи друга жена: Вера Рубин.“ Представяте ли си – над век и половина!
Попова пише и за Мери Съмървил, за която измислят думата неполовоопределената дума „учен“:
Шотландска математичка на средна възраст става преди изгрев слънце, за да прекара няколко часа с Нютон, преди денят да насочи мисълта ѝ отново към постоянните ѝ задължения като майка на четири деца, която трябва да се грижи за оживено домакинство. „Един мъж винаги може да разпределя времето си според нуждите на своите дела – ще напише по-късно Мери Съмървил в мемоарите си, – на жената не е позволено подобно оправдание.”
Описва и как и защо животът на Ада Байрон/Лъвлейс е така почти непоколебимо отдаден на науката:
Докато отглежда сама момиченцето, Анабела е решена да изкорени „поетичните” влияния на нейния провинил се баща с помощта на най-мощната противоотрова, с която разполага. Тя потапя Ада в математиката и в други науки още от четиригодишна възраст, а след това наема Съмървил – най-добрия математик, когото познавала – за учител на момичето.
Едно красиво отклонение Попова прави по темата за загубата, смъртта и утехата на вярата във времена, когато медицината е още в пелените си, а човешкият живот често е твърде кратък.
През XIX век смъртта и загубата са в изобилие – обичайно присъствие в живота на всички, затова религиозната реторика за безсмъртието предлага частична утеха: обещанието за нова среща с любимите хора след смъртта…
Да отхвърлим този копнеж за неспирния живот като обикновена глупост, би означавало да приемем за даденост привилегиите на нашата собствена епоха; привилегия, предоставена ни от мъжете и жените, работили в лаборатории, за да направят плътта ни малко по-непроницаема – но само малко, за непрестанните сили на разпад, които движат Вселената. Седмици след като дванайсетгодишната Мария Мичъл се удивлява на гледката на затъмнението, осемдесет и една годишната Каролина Хершел, „неизживяла час, свободен от болка, от двайсет и четири годишна възраст”, пише на племенницата си: „Моите страдания са нелечими, защото са свързани с физическо разложение… Каква потрисаща идея е да се Разлагаш! Разлагаш!”.
Изключително докосващи са страниците за великия Ричард Файнман („Сигурно се шегувате, г-н Файнман“, „Смисълът на всичко това“, „Насладата от откривателството“) и неговата нежна обич към съпругата му Арлин:
Докато Втората световна война достигала кулминацията на опустошението си, Файнман – по това време вече един от най-обещаващите физици на нацията – бил привлечен да работи по проекта „Манхатън” в секретната лаборатория в Лос Аламос. Арлин постъпила в близкия санаториум в Албакърки, откъдето му пишела кодирани писма – просто за негово удоволствие, защото знаела колко много обича загадките, но кореспонденцията им притеснила военните цензори в разузнавателната служба на лабораторията. Натоварени със задачата да предотвратят всякакво изтичане на информация за тайната операция, те предупредили Файнман, че кодираните съобщения са в противоречие с правилата, и настояли жена му да слага и ключ във всяко писмо, за да улесни дешифрирането им. Докато Арлин просто се забавлявала с това, в цялата страна хиляди жени работели като криптографи за правителството.
Ето и кратки думи от негово посмъртно писмо до нея:
Когато се разболя, се тревожеше, защото не можеше да ми дадеш нещо, което искаше и от което смяташе, че се нуждая. Напразно се притесняваше. Точно както ти казвах тогава, аз всъщност не се нуждаех от нищо, защото те обичах толкова много, по толкова много начини. А сега това очевидно е още по-вярно – сега не можеш да ми дадеш нищо, но аз те обичам толкова много, че ти стоиш на пътя ми и ми пречиш да обичам която и да била друга – но аз искам да си остане така. Ти, мъртва, си толкова по-добра от всички други живи.
Едва ли е възможно книга с такъв размах да пропусне Флорънс Найтингейл – име-символ, а още по-впечатлвящо е описанито как тя поема своето тегло осъзнато.
Флорънс е все още младо момиче, когато започва да се впуска в сериозни политически и философски дебати с баща си. На седемнайсетгодишна възраст в нея се пробужда морална съвест, заради която вече ѝ се струва немислимо да води живота на представител на висшата класа. Когато обявява, че възнамерява да стане медицинска сестра, ужасените ѝ родители го забраняват. Но Найтингейл е настоятелна. „Не очаквам, че любовните периоди ще бъдат чести в живота ѝ”, пише майка ѝ с траурно примирение, докато наблюдава как дъщеря ѝ избира живота в служба на хората. „Без повече детинщини. Без повече любов. Без брак”, ще напише решително Найтингейл в дневника си на трийсетия си рожден ден, когато решава да заживее според своите ценности и идеали. „Доброволно да се откажа от всичките си сили, от възможността да изградя за себе си истински и смислен живот, ми се струва чисто самоубийство.”
Друг от великите умове на епохата безспорно е Дарвин и Попова го споменава и във връзка с неговия здрав разум, който се противопоставя на една все така модерна шарлатания – хомеопатията.
Въпреки възторга на Дарвин от ефекта на „лечението със студена вода” върху собственото му здраве, когато Ани се разболява тежко, той не успява да отхвърли научните си съмнения относно съмнителните вярвания на д-р Гъли в ясновидството, хомеопатията и други псевдонауки. „Хомеопатията” – подиграва се той в едно писмо,
е тема, която ме вбесява дори повече и от ясновидството: ясновидството надминава всичко, на което обикновеният човек би могъл да повярва, но в хомеопатията са подложени на изпитание здравият разум и най-елементарната способност за наблюдение, защото и двете би трябвало напълно да бъдат пратени по дяволите, ако това с безкрайните дози наистина има някакъв ефект… Никой не знае как се отразява на болестите, ако не се прави абсолютно нищо, а това е стандартът, по който трябва да се сравняват хомеопатията и всички подобни шарлатании.
Емили Дикинсън е безспорно най-загадъчната фигура по тези страници и си личи, че тя е основният интерес на Мария, видимо ѝ е отделено място и почетно внимание. А животът ѝ е наистина изпълнен със загадки:
Отново и отново ще казва цялата истина, но ще я казва уклончиво, отделяйки пола на своите любовни обекти от местоименията, които отговарят на тяхната биология. По-късно в живота си, когато флиртува с идеята да публикува творбите си, Емили ще постави местоименията в мъжки род в множество от любовните си стихотворения – нарича ги „брадати” местоимения, – за да паснат на хетеронормативния модел, така че съществуват две версии на тези стихотворения: по-ранните са адресирани до любимата жена, по-късните – към любимия мъж.
Много хубав биографичен откъс Попова пуска за дядо си и неговия стремеж към свободата в страна, която я е загубила до голяма степен. Този откъс е и обяснение в любов на литературата и нейната мощ.
Век и половина по-късно в библиотеката на баба ми в България откривам разкъсано копие на „Малки жени” сред книгите, принадлежащи на баща ѝ Георги. Никога не съм срещал прадядо си – той е починал шест дни преди да се родя, – но го опознах чрез разказите на баба ми. Астроном и математик, роден в зората на ХХ век, в зараждащата се българска монархия след петстотин години под османско иго, той е преживял две световни войни, само за да види родината си, опустошавана от векове на потисничество и от десетилетия войни, да пада под властта на комунизма през 40-те години. Когато се спуска Желязната завеса, диктаторското правителство полага големи усилия, за да заглуши всякакъв културен сигнал от другата страна. В един от онези малки, но всъщност огромни актове на съпротива, прадядо ми настроил нелегално транзисторното си радио на честотата на Би Би Си и почнал да учи английски – въпреки че вече бил прехвърлил петдесетте. Сдобил се с английски речник и няколко литературни класики по контрабанден канал и започнал да подчертава думите, като запълвал полетата с преводи и се опитвал да разкодира английската граматика подобно на един по-скромен Алън Тюринг. Към 60-те години на миналия век вече владеел езика добре. Когато му поверявали деветте му внуци – включително баща ми, за да ги гледа денем, той почнал да им предава това бунтовническо наследство, учейки ги на английски. Водел ги в парка и когато дойдело време за следобедната им закуска, не им давал сандвичи, докато децата не си ги поисквали на английски език, достоен за британската кралица.
От всички контрабандни книги на прадядо ми – Хемингуей, Селинджър, Фицджералд – една от най-изписаните с кратки кокетни коментари в полетата е „Малки жени”. Можела ли е Олкът да си представи какво ще направи Джо за Георги? Може ли някой автор изобщо да си представи колко далече достига литературата – до какви неизвестни хоризонти на културата, какво преобразява и кого освобождава?
Попова ми спомни и за прекрасната книга „Комета“ на Карл Сейгън и Ан Друян, като я свърза с тяхното събиране:
На 22 август Карл и Ани обявяват годежа си пред екипа на „Вояджър”. Те остават заедно – „лудо влюбени”, спомня си тя – през останалите деветнайсет години от живота на Карл. Сред многобройните им общи проекти е и първата книга за науката за кометите. С характерното си чувство за поетичност двамата описват кометите като „огромен часовник, отброяващ десетилетия или геоложки епохи веднъж на всеки перихелионен проход, напомняйки ни за красотата и хармонията на Нютоновата Вселена и за обезсърчаващата незначителност на нашето място в пространството и времето”.
Попова цитира думите на Ричард Файнман: „Научното познание само добавя вълнение, загадъчност и страхопочитание към едно цвете.” И продължава:
Вирджиния Улф също вижда космоса от връзки в едно цвете. В автобиографично размишление тя разказва за момента на откровението, в който най-накрая е разбрала задачата си като творец: докато се разхожда в градината един следобед, погледът ѝ се спира върху цвете и тя е като поразена от гръм, осъзнавайки, че цветето е част от купчината пръст, от която се подава, а пръстта е част от земята отдолу, която принадлежи на цялата планета и че това, което гледа, е „отчасти цвете, отчасти земя” – едно цяло. Изведнъж „памучната вата на обикновения живот” се повдига и тя осъзнава, че тези фрагменти от истината се съчетават в единно чувство на смисъл, и задачата на художника е да изведе този смисъл на светло. В пасаж, който отеква из коридорите на ума ми от момента, в който за първи път го прочетох много отдавна, тя пише:
Зад памучната вата е скрит модел… целият свят е произведение на изкуството… Хамлет или един квартет на Бетовен е истината за тази обширна маса, която наричаме свят. Но няма Шекспир, няма Бетовен; със сигурност и категорично няма Бог; ние сме думите; ние сме музиката; ние сме самото нещо.
Последната героиня в книгата ми е любимата – Рейчъл Карсън, смел учен и прекрасен писател, която след тежък и изпълнен с лишения живот успява да предаде магията на морето на милиони чиаттели и да си извоюва правото да говори смело. И го прави с книгата „Смълчана пролет“, с която се изправя и срещу могъщи корпорации, и срещу обществената пасивност. С тази книга тя поставя и началото на еко-движението, и слага и край на използването на ДДТ – и води своята видима от всички борба, криейки грижливо, че умира от коварна болест. Изключителен учен – и се засрамих, че съм чувал толкова за тази ѝ книга, но не съм я чел, вече си я поръчах.
Искам да завърша с думите на една друга жена-учен, Лиза Майтнер, която сумира страховете си, които се реализират пред очите ѝ със създаването на атомната бомба:
Човек би могъл да обича своята работа и да бъде винаги измъчван от страха от отвратителните и зловредни неща, които хората могат да направят с красивите научни открития.
„Фигури“ на Мария Попова е книга-събитие за нашия пазар, при това далеч не само заради българския произход на авторката – за пореден път няма как да не се запитаме дали точно това, че диша друг въздух, не е това, което ѝ позволява така да се разгърне. Няма да се спирам на нейния сайт „Brain Pickings“, всеки може да го разгледа, а само ще ви препоръчам да имате смелостта за тази книга. Изключителна е, могат да се научат безрой неща от нея. Но дори едно да е – как да си човек, е достатъчно.
Още по темата
