Айн Ранд не може да не бъде полемична, не може да не бъдепротиворечива, не може да не бъде провокативна. Но във “Философията: кому е нужна” тя е нещо повече – тя е агресивна, настъпателна и гръмогласна. Убедена в собствената си философия, сигурна в моралното превъзходство на идеите си, опряна удобно на величествените романи “Изворът” и“Атлас изправи рамене”… И от този пиадестал тя сипе огън и жупел връз всеки, който според нея застава на пътя на капитализма и цивилизацията, едно тъждество и тържество на разума над духа.
Да четеш Ранд си е изпитание, защото идеите й непрестанно влизат в тежък конфликт с огромна част от нещата, на които са ни възпитавали и учили. В многоотношения тя безспорно има право, в други смятам, че жестоко греши. Нищо изненадващо за полето на интелектуалните битки, които претендират за теоретическа и практическа непогрешимост (вж. “Шоковата доктрина” на Нейоми Клайн).
“Философията: кому е нужна” е фактически последната книга на американката с руско-еврейски корени, която тя не успява да довърши и е издадена посмъртно. Книгата се състои от есета-статии, които е писала почти изцяло в средата на 70-те години, когато се къпе в славата си на една от най-безкомпромисните защитнички на свободния от регулации капитализъм, на върла антикомунистка и изобщо антиетатистка. В книгата тя атакува основния бастион на своите противници – философите, които в романите й винаги са описвани като хитри безскрупулни манипулатори, които си игратя опасна игра с идеи и понятия, които водят цивилизацията към гибел. Освен философите тя атакува съдебната и образователната система на САЩ, буйстващите по това време младежи, държавата и раздаваните незаслужени според Ранд субсидии и кой/какво ли още не. Тя наистина не пести унищожителната си критика към никого.
В предговорът към книгата, писан от нейният близък Ленард Пейкоф през 1982 г., се казва: “Според Айн Ранд изборът на човека е не дали да има философия, а коя да бъде неговата философия. Той избира дали философията му ще бъде съзнателна, ясна, логична и следователно – практическа, или ще е случайна, неопределена, противоречива и следователно – гибелна.” Към последната тя отнася основно кантиантството и десетки страници са отделени на спорове с Кант и неговите постулати. Аз не съм сведующ по тази тематика, затова не мога да взема отношение към този сблъсък.
Ранд пише, че “Философията се изучава най-добре, ако подхождате към нея като към криминален разказ: следвайте всяка следа, улика и загатване, за да откриете кой е лошият и кой е добрият. Критерият са два въпроса: защо? и как? Ако даден принцип изглежда верен – защо? Ако друг принцип изглежда лъжлив – защо? И как бива усвояван? Няма да откриете отговорите незабавно, но ще се сдобиете с безценно качество: умението да мислите с езика на същественото”.
В по-практическата област писателката атакува състоянието на САЩ по нейното време, считайки, че моралният реалитивизъм буквално ще унищожи държавата, а оттам и света. Доста забавна е вярата на Ранд в моралната стойност на американската армия. В реч пред випускници от Уест Пойнт тя заявява, че “Вие сте армията на последната полусвободна държава, останала на земята, но въпреки това ви обвиняват, че сте маша на империализма – а „империализъм” наричат външната политика на нашата държава, която никога не е участвала във военно нашествие, не е изкарвала печалба от двете световни войни, започнати от други, а само е влязла и е победила.” Доста интересна позиция от наша гледна точка, не мислите ли?
Без значение тези залитания, Ранд отново доказва, че умее да създава полемика, да предизвиква без страх властващи доктрини, идеологии и философии и да сблъсква собствените си възгледи с тях. А това определено е достойно за уважение.
Моите поздравления за издателство “Мак” заради страхотната корица!