След „Деветата порта“ и „Обсадата“ харесвах много Артуро Перес-Реверте, но по неясни ми причини не се наканвах да започна „Фламандският майстор“, сигурно над година го отлагах. Но преди две вечери баща ми ме прикотка да ме бие на шах, което му се удаде, както винаги, със смазваща лекота, и просто реших да се утеша с книга, в която великата игра има толкова важно място. Е, след като прочетох половината, бях силно разочарован – почти нищо не се случваше, само въздълги високопарни разговори за изкуство, които ми напомниха на „Лебедът умира след много лета“ на Хъксли, която също не ми допадна. Чак там някъде падна първият труп и книгата най-сетне благоволи да започне да става интересна.
Предполагам, че през 90-те години похватът на търсене на загадка в средновековно произведение на изкуството, което води до проливане на кръв в настоящето е било интересно, но след последните години на дан-брауновизация „Фламандският майстор“ просто не успя да ме грабне. Историята се завърта около картина на фламандския художник Питер Ван Хойс, в която рентгеновият анализ открива тайнствен надпис. Загадката е свързана с личностите, нарисувани на картината, както и с шахматната партия, която разиграват – и наистина почти половината книга е свързана само с лутане в догадки кой кого е убил преди шест века и какво е искал да каже художникът. После обаче хора започват да умират и героите се впускат в битка с невидим противник, който използва позицията от картината, за да решава живота и смъртта на замесените.
Факт е, че втората част на книгата я реабилитира малко, беше интересна цялата мешаница, пък и авторът успешно укри от мен самоличността на лошия. Предполагам, че шахматната загадка би била интересна за самостоятелно разиграване, но съм далеч от уменията да го направя. Артуро Перес-Реверте си пише увлекателно и забавно, но просто спецификата на книгата ми бе безинтересна, в крайна сметка предчувствието ми, че това не е книга за мен, се оказа правилно.
