В тази книга, с изключение на „ад“ и „Бог“, нецензурни думи няма –
това за успокоение на онези, които се опасяват някое невръстно хлапе да не зърне някоя мръсотия.
На 4 април 2009 г. написах първото си книжно ревю в отдавнашния ми блог „Всичколандия“ – то беше за „Времетръс“ на Кърт Вонегът, която даде началото на промяна в живота ми, кулминирала месеци по-късно в създаването на „Книголандия“ и в крайна сметка до възможността да преиздам „Фокус-бокус“ в твърди корици доста години по-късно – така се навързват понякога нещата. И за миг не се замислих, когато се появи тази възможност – разбира се, съзнавам, че пазарният потенциал на този автор не е толкова голям, но държава, в която не се чете Вонегът, е тъжна държава и не желая да живея в такава. Затова съм ви приготвил и една още по-голяма изненада, но за нея – по-натам.
И ето ме, вече в напреднала възраст, сред оставена на произвола, ограбена до шушка, банкрутирала нация, чиито ценности бяха разпродадени на чужденци; нация, затънала в необуздани бедствия, суеверие, неграмотност и хипнотична телевизия, на практика без никаква грижа за здравето на бедните. Къде да се денеш? Какво да направиш?
Всъщност никак не ми се иска това да е обичайно ревю за книга, пък била тя и толкова добра. Защото, докато я четях, си мислех колко сила и непоклатима убеденост, че нещата не са наред, са нужни, за да издадеш точно през 1990 г., когато Студената война е приключила, САЩ са единствен хегемон на фона на лашкащата се съветска империя, която скоро окончателно ще рухне. И въпреки това Вонегът написва поредната си впечатляваща сатира, поредния си присмехулен към реалността роман, поредния си апел за промяна и отрезвяване. Разбира се, толкова години по-късно бихме могли да кажем, че това е бил още един глас в пустиня, защото светът далеч не става по-добро място за живот вън от технологичния възход, но какъв апел само, който продължава да отеква и да е все така актуален.
На първо място „Фокус-бокус“ е роман за различните видове затворничество, които не винаги се ограничават до решетки, огради и надзиратели, а всъщност по-често се изразяват в ментални ограничения, оковани мисли и отказ от свободна воля. Героят на Вонегът, Юджийн Дебс Хартке, който пише историята си на отделни листчета по време на затворничеството си в очакване на присъда за неясно престъпление, е човек в равновесие – колкото хора е убил по време на войната, с толкова жени е бил – и правейки си тази трагикомична равносметка, той може да направи и оценка на целия си живот. Свободен по свой начин, нетърпелив към глупостта, с непоносимост към подлизурството, той се оказва разказвач на една по-голяма история, която върви през десетилетитята – в типичния маниер на Вонегът са проследени безброй странични нишки, които градят основната история, и които в крайна сметка са това, което я превръщат в подобие на истинския живот, не плоска литературна интерпретация.
От работата си в един особен колеж колеж, откъдето Хартке уволнен заради свободомислие и следствие на услужливо доносничество, та до работата му в близкия затвор, продаден на японците заради финансова ефективност, от спомените за войната, та до настоящето, от разочарованията, та до триумфите, историята, която гради Вонегът, носи характерния за него универсализъм и в крайна сметка ясна позиция кое е правилно и кое не е в съвременния, преддигитален свят. На тази книга може и да се плаче, може и да се смее – а най-добре е и двете, защото не са много авторите, които могат да смесват така сериозност и сатира, укор и присмех.
Във „Фокус-бокус“ няма номера, но има равносметки, които всеки човек си прави рано или късно – и е добре, както героя, в крайна сметка човек да има поне поравно и хубаво, и лошо.
