Оригинално заглавие: The Shape of Water, 2018.

Преводач: Елена Павлова

Корица: Мека

Година на изданието: 2018

Страници: 352

Рейтинг :

Време за четене: 5 минути

Ozone.bg
Ozone.bg

    Доста шум се вдигна около книгата, когато излезе, до голяма степен заради екранизацията, която, разбира се, пропуснах. Но това определено не работи при мен, дори обратното, затова и „Формата на водата“ отлежа твърде дълго в купчините. Досега бях чел от Гийермо дел Торо само чудесната му колаборация с Чък Хоган в свирепата вампирска трилогия „Напаст“: „Заразата“, „Падението“ и „Вечната нощ“. И все пак още от задната корица на книгата му с Даниел Краус, характеризирана като „сърцераздирателна любовна история“, знаех, че ме очаква нещо съвсем различно.

 tumblr_p308v2yKOL1wc395vo1_500 Началото е добро – експедиция в южноамериканската джунгла се превръща в поход на насилието и страданието. Целта е да се плени легендарно същество, Богът на хрилете, амфибия с чудати способности. Начело на експедицията е вманиачен военен, държан на къса каишка от своя командир (който така и остана само сянка), с когото са вършели ужасии в Корея, и който губи малко по малко здравия си разум в продължилото месеци наред бродене из някои от най-опасните места на планетата. По негова заповед се измъчват и убиват местни, но и собствените му хора един по един загиват в изпълнената с ужаси джунгла. В крайна сметка все пак мисията е успешна, макар че мъгляво остава как точно успяват да заловят съществото – всичко в края звучи като психеделична халюцинация, не реалност.

  images И тук вече влизаме в приказката. Която успява да смеси в едно класически мотиви от „Магьосникът от Оз“, „Малката русалка“, както и да смеси два могъщи процеса – противопоставянето на Студената война и еманципацията на жените в Америка. И в крайна сметка да отведе едно към друго две безсловесни същества, които намират начин да комуникират по най-добрия познат ни начин – със сърцата си. Покрай тая любовна история се вихри предвидима линия със съветски шпиони и учени, откачащи все повече военни, един хомосексуален художник, който търси вдъхновение сред провалилата му се кариера, и най-вече две чистачки, различни като слънцето и луната: една, която не спира да мели за мъжа си, и една, която не може да говори, но пък носи най-неудобните, но красиви обувки по време на нощните си смени в изследователския център. Там, където ще открие човека-амфибия, и където ще се промени целия ѝ тъжен и самотен живот.

   Ако откажем да повярваме в приказката, в романа зеят жестоки пробойни, като на практика липсата на каквато и да е информация за научните изследвания върху човека-амфибия, за неговия произход и същност. И за смехотворната охрана на този уж изключително ценен за американците проект, който руснаците можеха да отмъкнат с лекота при добро желание. Или как всеки герой се срещаше с останалите по някаква линия, макар и да не разбираше това – изобщо цялата линия със съпругата на бесния военен беше като пришита, за да се спечели повече дамска публика. Но ако решим да вярваме в приказката, „Формата на водата“ е хубаво написана алегория за приемането на различните, за търсенето на истината в корените и в крайна сметка за триумфа на женската мекота над мъжката твърдост. Но за мен бяха твърде видими бутоните, които се натискаха, за да предизвикат нужните емоции и въздишки.

  Сега, ясно ми е, че книгата е само придружаващ проект към визуално красива филмова адаптация, но ми се искаше да има и доста повече действие и сюжет отвъд любовната история, ясно, че без нея не може, ама…

  Е, и да не забравяме класиката – „Човекът-амфибия“ на Александър Беляев, но пък нея я четях и препрочитах на младини, може би и тя сега не би ми допаднала.