В едно не чак толкова далечно бъдеще Земята е открила евтиния източник на неограничена енергия – и макр той да е монопол на най-могъщата корпорация, достъпността му не е под въпрос. Следователно остават още безброй възможности за конфликти, основно политически, и освен САЩ, сякаш и останалата част от планетата е минала през балканизация. А Фрайди, главната героиня в едноименната книга на Робърт Хайнлайн, е куриер, който може да пренесе всичко навсякъде – дори през укрепени и настръхнали от оръжия граници, както и извън планетата в обсега на започналата космическа колонизация. За тези ѝ умения особено ѝ помага фактът, че не е човек, или поне не е раждана – създадена е в лаборатория. А отношението към изкуствените създания и илюзията, че всеки може да ги разпознае с лекота, са едни от основните разломи в това странно бъдеще.
Фрайди работи за тайнствен мъж, който ѝ е дарил свободата, плаща ѝ добре и ѝ осигурява постоянна заетост. Може би най-характертната черта на бойната мадама, освен че е красива и изобщо не си поплюва с враговете, е безцеремонната ѝ сексуална ненаситност. А който е чел няки книги на Хайнлайн (да речем, „Странник в странна страна“ или „Достатъчно време за любов“), знае колко важна тема в тях е свободната любов. Е, и в този роман абсолютната полигамия е водеща, нямайте съмнение, че Фрайки ще преспи с почти всеки мъж или жена, който се отнася мило с нея – най-малкото от благодарност. Пък ако ви се задълбава в нечовешка психология, тя така и не може да се отърве от чувството си за непълноценност заради своя произход.
„Фрайди“ няма някаква ясна структура, не е едно приключение, което се развива равномерно до грандиозен финал. По-скоро Хайнлайн ни вкарва в живота на Фрайди точно преди той да се разпадне на съставните си части – когато губи двете основи, на които гради своята сигурност и чувство за принадлежност. Точно тогава и Земята е пометена от терористична вълна, за която няколко организации поемат отговорност, а момичето трябва да бяга почти постоянно под угрозата от променливи заплахи. В абсолютната плетеница тя се опитва да опази себе си и близките, които събира постоянно като майка квачка около себе си (ок, това, че спи с всички, не е твърде майчинско), а в крайна сметка поема и на мисия до далечна планета, която я отвежда към предопределеното.
Странна книга, да си призная, не разпознах някакво ясно послание в нея, вън от чистото забавление, хумора и възхвалата на промискуитета. Но и това си е ок в това карантинно и асексуално време. А, да, и в това бъдеще на късо разстояние хората използват карети с коне, при все че си имаха летящи коли, нямам идея защо това ме забавляваше така много 🙂
