Ето това се казва страхотна изненада, точно такъв тип приключенски космически истории обичам – „Гарнизон Василиск“ на Дейвид Уебър ме забавляваше от първата до последната страница и практически не можах да свърша нищичко, преди да я прочета от кора до кора – и съжалявам, че съм я изпуснал по време на излизането ѝ.
Както може да се досетите от името ѝ, Хонър Харингтън е от онези безукорни протагонисти, които със сигурност винаги взимат морални и смели решения, без да се съобразяват с политиката и последствията. А в света на Уебър първата има изключително значение и всичко се върти около нея. Кралството на Хонър е под заплаха от много по-силен съсед, който вече е демонстрирал агресивните си стремежи, но не всички са убедени, че са застрашени. Противоборстващите политически групировки нямат съгласие и за военния флот, за развитието му и разполагането му. Хонър е една от жертвите на това противопоставяне, като се набутва пред очите на твърде влиятелни хора. За наказание е изпратена в девета глуха – системата Василиск, където ѝ е възложена непосилна задача за нейния стар кораб и малък екипаж. Тя трябва да следи и за реда на близката планета Медуза, където се задават големи пробелми, и за оживения трафик през близък тунел за хиперпространствени преходи, който е ключът към истинските проблеми. Защото видимо нещо мътно се готви наоколо и Хонър и хората ѝ трябва да го посрещнат с чест.
„Гарнизон Василиск“ е безукорно структурирано забавление, с чудесно изграден фон, достовени политически боричкания, интригуващ заговор и най-важното – много добре обрисувани и развиващи се герои. Дървесната котка я броя за бонус. Единствено не разбирам защо е нужна първата глава, която веднага издава основната завръзка, но пък краят си го биваше, дори бе изненадващо кървав и бомбастичен, внезапно космическата приказка стана доста мрачна. Нямам търпение да се зачета във втората част, „За честта на кралицата“, пък следващите явно ще се четат в оригинал, няма вече читатели у нас за този жанр и това си е.
От същия автор
От същия жанр
