
Първата част от тази страхотна поредица – „Студен гранит“, четох под безоблачно небе и пред ширнало се море, което чудесно контрастираше със зловещата дъждовно-кървава атмосфера на трилъра. За втория роман на Стюарт Макбрайд, „Гаснеща светлина“, издателите закачливо са написали на предната корица „Убийства, маниаци и слънчево време в летен Абърдийн“, което няма как да не те настрои за нещо по-различно. И точно това е капанът – защото върху града и върху главата на бедния детектив Логан Макрей се изсипват всички възможни злощастия, а хубавото време не може да компенсира нищичко. А пък аз използвах тази книга, за да ме залисва в два полета, и мога да кажа, че успя да отклони успешно мислите ми от фобията ми от летене, толкова приковава вниманието.
И в първата част направих тази връзка, и тук ще я повторя – Макбрайд се родее с Несбьо по садистичността, с която се отнася към главния си герой. За разлика от първата книга, в продължението дори не му е дадена и малка надежда, че нещата ще потръгнат добре за него. Заварваме го обвинен, че е организирал лошо полицейска операция и в резултат негов колега е ранен и в критично състояние. Вместо да бъде уволнен, го изпращат в екипа на смотаняците, където да гние в нископрофилни разследвания. Но шило в торба не стои и съвсем скоро Макрей се оказва заплетен в няколко различни случая, които – за разлика от почти всички други трилъри, които съм чел – всъщност не се преплитат особено и така поне според мен се придава повече реализъм на действието. Един откачалник заковава врати и пали пожари, които хващат в огнен капан жертвите. Друг пък убива жестоко проститутки – почти класическа фабула, която тук е развита по наистина гаден начин. И за капак един мъж изчезва, а красивата му жена го търси, без да знае за многобройните му прегрешения. Всекидневието на детектива се превръща в движение из минно поле, докато се опитва да балансира между разследванията и надеждите си поне да поспи, ако не нещо повече.
Защото редом с тези сложни и заплетени работни задължения текат и не по-малко интригуващи драми в живота на Макрей, който не успява никак да съвместява работа с личен живот, все така е ненавиждан от бившата си приятелка и крайно красива патоложка (не помага, че ѝ възлага да изследва за ДНК следи огромно количество използвани презервативи), а противоречивите му отношения с наглия журналист от първата книга водят до доста зловещи последици. Пътем постоянно е на ръба на уволнението, шефката му не е цвете за мирисане („сякаш бе изкарала нощта в пепелник“, както колоритно я описва авторът), а събитията препускат ударно към очакваната кървава и доста пламенна (пламтяща?) развръзка.
С две думи – „Гаснеща светлина“ е чудесно продължение на поредицата и силно, ама наистина силно се надявам да продължава да излиза, видях, че са издадени цели 12 книги досега и макар у нас такива дълги поредици да са рядкост, има положителни примери (Лий Чайлд, Джон Конъли, споменатия Ю Несбьо, Юси Адлер-Улсен и др.), стига достатъчно читатели да оценят автора. А Стюарт Макбрайд определено си заслужава вниманието, като акцентът за мен далеч не е чисто в разследванията на кървави престъпления – по-скоро е в стила на автора, неговата язвителност и чувство за хумор, силната доза мизантропия и умение както да поставя на сцената агресивни злодеи, така и да не изважда насреща им гениални супергерои, а обратното – раними и често ранени хора, които трябва да им се противопоставят, докато се справят с всичко друго в живота си. Абърдийн, по дяволите – трябва да си адски добър писател, за да избереш точно такъв град за сцена на действието си. И добре че Макбрай е точно такъв.