Книга с книга на Олдъс Хъксли не си приличат. “Геният и богинята” е толкова различна от “Прекрасният нов свят” или “Лебедът умира след много лета” , че направо не мога да си ги навържа да са излезли от един ум, но това са фактите. Този роман е неговият предпоследен и в него Хъксли (поне за мен) наистина достига висините на писането като съкровено изживяване. Като докосване до тленното безсмъртие. Защото няма тайни за писателското перо, или както казва единият герой: „Най-твърдият обет е суха слама в пожара на кръвта” – цитира той. – По-скоро бих поверил дъщерите си на Казанова, отколкото тайните си на някой новелист. Литературните огньове са по-горещи от сексуалните. А литературните клетви са по-голяма слама за огъня от брачните или монашеските”.
Всъщност най-доброто ревю за тази книга е на Мила Ташева, няма как да го напиша така, признавам.
Но да ви обрисувам поне накратко за какво иде реч. Младокът Джон Ривър е непростимо девствен на 28 години, отгледан в желязната хватка на любяващата си религиозно-обсесивна майка. В стремеж към спасение, той успява да “избяга” в друг град и заживява със семейство Маартенс, състоящо се от Хенри Маартенс – гениален мъж с всички абсурд, произтичащи от рехавата му връзка със света, Кейт – доста по-младата му съпруга – олицетворение на всички знайни и незнайни богини (бели или не) за Джон, и техните две деца, едното от които е без значение за разказа, но другото… една напориста млада дама със страстно въжделение да е Лолита, а нейният Хумберт ще да е именно новодошлият.
Джон е най-сетне свободен. И, влюбен до полуда в Богинята, признава:
Нещастната ми майка – каза той. – Сигурно е било възможно да бъда по-нежен към нея. Но колкото и нежен да бъдех, това нямаше да промени основните факти – фактът, че тя ме обичаше като свое притежание, и фактът, че аз не желаех да ме притежават; фактът, че тя беше сама и беше загубила всичко, и фактът, че аз имах нови приятели; фактът, че тя се гордееше със своя стоицизъм и живееше с илюзията, че е християнка, и фактът, че аз бях възприел жизнерадостно езичество и винаги, когато можех да я забравя – което ставаше всеки ден, освен в неделя, когато ѝ пишех седмичното си писмо – бях изключително щастлив. Да, изключително щастлив! В онези дни за мен животът беше пасторална поема, примесена с лирични куплети. Всичко беше поезия.
Идилията се обърква, когато Кейти трябва да замине при болната си майка, а Геният Хенри започва да крее, неспособен да живее без своята опора. Разкъсана между живота на майка си и съпруга си, Богинята загубва ориентир и е на път да загуби и двамата, докато не открива живителното спасение в езическата страст с недостойния влюбен. А около тях завистливата злобна младост фучи и гримирано се опитва да измести натрапницата-майка от предопределеното й от романи и поеми място.
Сред тази пъстра история Хъксли вмъква какви ли не неща – устройство на Вселена, човешка душа, отношенията между хората, десетки и десетки цитати от книги (ние вече не помним такива, нали?) и посоки на мисълта. Смразяващо обследване на живота такъв, какъвто е, какъвто не може да бъде съден, нито разпнат, не може да бъде осмиван, нито оплакван… просто трябва да бъде живян или съзерцаван в зависимост от позицията. Живот като всеки друг, живот като никой друг.
И краят, който ме удари като с камък, май е логичен. Май е неизбежен. В контекста на тази страст няма и как да е друг, връзките по всички линии са твърде мощни, за да съществуват едновременно и самостойно.
Прекрасна книга, която силно ми напомни на “Ярко сияние” на Стайнбек.
И защо, защо такава корица? Защо?!
От същия автор
От същия жанр
