Първото, което трябва да запомните – казва той, леко извърнат от слушателите си, – е, че редакторът не допълва книгата.
В най-добрия случай той е слуга на писателя.
Никога не си придавайте важности, защото редакторът само излъчва енергия.
Той не създава нищо.
Тази книга я приемам лично. Защото е посветена на човек, за когото само бях чувал бегло, но не знаех какъе еталон е в професията, която съм избрал за свое житейско поприще. Той не е точно „геният“ от името на филма и българското издание, оригиналното име е „Макс Пъркинс: Редакторът на гении“, но в своята област определено е човек, достоен за това определение. Защото мнозина с лекота биха казали, че той свети с отразена светлина от Томас Улф, Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей, тримата големи сред десетките, които е открил, окрилил и издал, но сред страниците на „Геният“ А. Скот Бърг поставя нещата по различен начин. 
Писателските портрети не са ласкави в тази книга, не са възторжени и преклонителни, дори напротив – Макс Пъркинс е буквално звероукротител на тия буйни таланти, които имат нужда от него, за да канализират уменията си, да оформят книгите си, да се представят пред читателите и да получат жадуваните слава и признание. И пари, за много пари се говори по тия страници, особено по отношение на широкопръстия Фицджералд, който живее в постоянен недоимък дори след издаването на познатите днес като модерни класики „Великият Гетсби“ и „Нежна е нощта“, които се провалят и той не доживява да види тяхното обезсмъртяване. Но няма да ви преразказвам книгата, тя трябва да бъде прочетена – и не, филмът не е достатъчен, той улавя само част от линията с Томас Улф, но не може да предаде дори нея добре. Не казвам, че е лош – просто киноизкуството не е способно да покаже детайлите, а те са толкова важни.
Извадих си много записки от книгата, по-скоро тях искам да ви покажа, тях искам да прочетете и да разберете защо тази книга е важна за мен – и може би защо би била важна за вас. Например каква е същността на редакторската професия и преди век, и сега:
Маккормик призовава към тишина, като тупа с длан сгъваемата маса пред себе си, и започва занятието с описание на работата на редактора. Обяснява, че за разлика от преди тя вече не се свежда до коригиране на правописа и на пунктуацията, а става дума по-скоро за решение какво да издадеш, как да се добереш до материала и какво да направиш, за да осигуриш максимален брой читатели. Маккормик заявява, че Макс Пъркинс е ненадминат и в трите. Литературната му преценка е оригинална и необикновено проницателна, а той се слави с умението си да вдъхновява всеки автор да прояви най-доброто, на което е способен. Пъркинс е по-скоро приятел на писателите, отколкото взискателен наставник, и им съдейства по всевъзможни начини. Помага им да изградят структурата на книгите си, ако се налага; измисля заглавия, съчинява сюжети; действа като психоаналитик, като утешител на нещастно влюбените, като брачен съветник и като мениджър на кариерата им, заема им пари. Малцина редактори преди него са работили толкова много по ръкописите, но той никога не изменя на своето верую: „Книгата принадлежи на автора“.
В книгата е проследена колко тежък е трудът по издаването на една книга (днес с компютрите е по-лесно, но не много) и как грешки се промъкват винаги. Тук примерът е с първата и единствената наистина успешна книга преживе на Скот Фицджералд – „Отсам Рая“:
В първоначалната треска от известността на книгата много сериозни печатни грешки са пропуснати. Пъркинс поема вината за всички тях. Толкова се страхува от реакцията на другите служители към книгата, че почти не я изпуска от ръце през всички стадии на нейната подготовка – не я дава дори на коректорите. В „За издаването на много книги“ Бърлингейм отбелязва, че без строгия надзор на Ирма Уайкоф, преданата секретарка на Пъркинс, самият Макс „вероятно щеше да бъде нещо като правописен феномен“. Скоро незабелязаните от Пъркинс правописни грешки се превръщат в основна тема на литературните коментари. През лятото остроумният автор на рубриката за книги в „Ню Йорк Трибюн“ Франклин П. Адамс е превърнал търсенето на грешки в салонна игра. Накрая учен от „Харвард“ изпраща на „Скрибнър“ списък с над сто грешки. Случилото се е унизително за Пъркинс, но още по-унизителен е фактът, че авторът, чийто правопис е под всякаква критика, също му показва грешки. Скот е превъзбуден, че книгата му се допечатва всяка седмица, но е недоволен, че много от грешките в растящия списък на Франклин Адамс остават непоправени чак до шестата допечатка.
Редакторството не е занаят за бюро и за сръчност на ръцете. Той е занаят на ума, на натрупването, на уменията да оцениш не само това, което имаш в ръцете си, но и какво може да стане от него:
Успял редактор е този, който непрекъснато намира нови автори, подхранва заложбите им и ги издава с одобрението на критиката и с финансов успех. Тръпката от разработването на нови литературни произведения осмисля търсенето, дори ако чакането и преработването на текста отнема месеци, понякога години, неблагодарна работа и нерядко разочарование. Уилям Браунел чул, че Роджър Бърлингейм, един от младите колеги на Макс се обезсърчил от работата. Обърнал се към него и му казал, че през деветдесет процента от времето редакторите изпълняват задължения, които всеки обикновен служител в редакцията би могъл да свърши. „Обаче веднъж месечно или веднъж на шест месеца – казва Браунел – настъпва момент, с който можеш да се справиш единствено ти. В този единствен миг от работата са вложени цялото ти образование, цялата ти подготовка и всичките ти житейски размисли.“
Искам да предам една забавна история. Скот Фицджералд има ясна идея за името на романа си, който светът познава като „Великият Гетсби“. То е „Трималхион в Уест Ег“, което води до бурни препирни с издателите му от „Скрибнър“, а буфер е редакторът му Максуел Пъркинс, който се опитва да намери помирително решение и за двете страни, което ще се хареса и на читателите. Бърг пише:
Когато наближава времето за издаване обаче, Фицджералд не споделя увереността на Пъркинс. Най-силните му съмнения са свързани със заглавието. В началото на март изпраща телеграма на Макс и го пита дали вече е твърде късно да го промени на „Гетсби със златната шапка“. Макс му отговаря, че такава промяна ще предизвика не само вредно забавяне, но и значително объркване. Авторът опитва да се примири с „Великият Гетсби“, но още е убеден дълбоко в сърцето си, че заглавието завинаги ще си остане единственият недостатък на книгата.“
Но въпреки промяната в името, книгата е и си остава пазарен провал. И не само:
Пъркинс поема много удари заради „Великият Гетсби“. Търговският и Рекламният отдел много са разчитали на романа заради предишната история на Пъркинс и са дали воля на гнева си, когато са установили, че той не носи добри приходи. Няколко критици, които Макс познава лично, пускат стрели по книгата, а после му заявяват в очите, че е глупак, задето е издал такъв банален криминален роман. Рут Хейл от „Бруклин Игъл“ пише, че не открива „никаква следа от вълшебства, живот, ирония, романтика или загадъчност във „Великият Гетсби“. На парти няколко седмици по-късно тя казва на Пъркинс: „Новата книга от твоето „трудно дете“ наистина е трудна за смилане“.
Но това не отказва Пъркинс да вярва в своя автор. Бърг пише: „Както става с много редактори, писателите на Макс стават негови приятели, а приятелите му понякога стават писатели – кръвосмесителна бъркотия, която понякога ражда превъзходни книги, а друг път – страховити усложнения.“
Но истинската драма в книгата е сътрудничеството и по-късната раздяла между Пъркинс и Томас Улф – необуздан талант, който изписва стотици и хиляди страници и не може да се спре, не може да канализира идеите си и да създаде сам стройни и завършени сюжети. Двамата имат нужда един от друг – не само като редактор и писател, но и като баща и син, като приятели и сътрудници в името на литературата. Годините работа и взаимна симпатия се израждат в глупави спорове за пари, а тежкият характер на Улф го кара да презре всичко свършено за него и да зареже „Скрибнър“, които единствени са дали шанс на първата му книга. Колко често това се случва, нямате идея дори.
През нощта на 14 декември, към 23,30, Улф пристига с обичайното закъснение за срещата си с Пъркинс. Влиза в кабинета на Макс в югозападния ъгъл на сградата и стоварва тежка купчина върху бюрото на редактора си. Опакована е в кафява хартия, овързана е два пъти с връв и е висока повече от половин метър. Пъркинс отваря пакета и намира вътре печатни страници – над три хиляди страници от първата чернова на първата част на романа. Листовете от различна хартия не са номерирани последователно, защото и частите не са писани последователно. „Бог ми е свидетел, голяма част още е фрагментарна и накъсана – обяснява Том след това в писмо до майка си, – но така или иначе, сега той може да прегледа текста и да ми каже мнението си.“
Това, което вбесява Улф – и навярно до наши дни вбесява всеки талантлив писател, е, че критиката не му дава еднозначно одобрението си. И намесването на Пъркинс като изключително важен за гигантската работа по съкращаването на безбройните изписани страници не помага… Един критик пише:
Но голяма част от онова, което той пише, изобщо не е литература – това е само материал, с който романистът се бори, но който го побеждава… Господин Пъркинс и поточната линия в „Скрибнър“ не могат да направят нищо, за да му помогнат… Човек може само да уважава господин Улф за решимостта му да се реализира на най-високо ниво и да се задоволява единствено с величие. Но колкото и да е полезен геният за писането на романи, сам по себе си не е достатъчен – никога не е бил достатъчен в което и да е изкуство и няма да бъде. Най-малкото трябва да бъде придружен от способност да придаваш форма на материала, от простичка компетентност в използването на средствата. Докато господин Улф не развие повече умения в занаята, няма да стане значимият романист, за когото мнозина го смятат в момента.
В наши дни много начинаещи писатели, получили по няколко отказа или дори не желаещи да опитат да бъдат издадени, претендират, че творбите им нямат нужда от редация и директно си плащат за издание след издание, оревавайки света със самохвалебствия или кръстосани дитирамби от други подобни на тях пишещи, с които си продават взаимно книгите. Тази книга е и за тях, за да разберат защо редактор е нужен на всяка книга без изключение. И то редактор строг и непоколебим, който може да откаже една книга изцяло или да промени друга до неузнаваемост. Ако има ума и уменията. Книгоиздаването не е идеално, но е най-добрата система, която съществува, ако мога да перифразирам Чърчил.
Идеалното книгоиздаване би било форум, където всички групи хора ще имат думата, независимо дали целта им е да наставляват, да забавляват, да ужасяват и т.н. Въпреки това има определени правила за качество и уместност, които може да бъдат наложени единствено посредством някакъв подбор, и точно това се опитва да направи издателят, представител на човечеството като цяло. Или иначе казано, творците, светците и другите по-разумни представители на човешката раса са на предните постове на времето – пионери и водачи към бъдещето. Издателят в споменатото му качество трябва някак да прецени важността и достоверността на написаното от тях, а единственото, на което може да се осланя, е способността му да отсъжда, дадена от Бог.
Защото от не всяко дърво става свирка и не от всеки пишещ става писател. Пъркинс е посочил един подходящ маркер, но има още много:
Помня, някъде бях прочел нещо много вярно [пише му Пъркинс] – как всеки може да провери дали е писател. Ако си писател, когато се опиташ да опишеш някой конкретен ден, ще помниш точно как е падала светлината и каква е била температурата, всички усещания. повечето хора не могат да го направят. Могат ли обаче, вероятно е никога да не постигнат финансов успех, но съм убеден, че точно тази способност е в основата на умението да пишеш.
„Геният“ е книга за писатели, за читатели, за всички, изкушени в литературата. Тя е книга за едни други времена в книгоиздаването, но в същността си нищичко не се е променило. За мен бе истинско удоволствие да я прочета и да си направя някои изводи за моята работа и как да стана по-добър в това, което обичам и с което си вадя хляба. Надявам се всеки, който има желание да пише и да издава, да я прочете – ще му бъде от полза. Не знам дали хората, които обичат Улф, Фицджералд и Хемингуей, ще получат удовлетворение от прочетенето обаче, по-лесно е да обичаш един писател, ако не го познаваш като човек, а само чрез книгите му. За съжаление последното ми се наложи да науча по трудния начин в последните години. Но книгите са по-важни от нас, редакторите, те са по-важни и от писателите.
Те са това, което остава.
Още по темата
