Приятелски съвет от мен – не четете бележката на преводача в началото, прочетете я след като приключите книгата. Така ще си спестите едно разочарование, от което аз не можах да убегна – да си създам от самото началото очакване, че един конкретен персонаж ще е от лошите, пък то точно така излезе.
Васил ми каза, че е мислил тоя текст точно за края, та нека не хвърляме камъни по него (така и така е зает да превежда „Петото сърце“ на Дан Симънс, че ей я де е Коледа :))
Сергей Лукяненко умее да започва романи, просто си го може и това си е – началото на „Геном“ напомня на това на „Студени играчки са звездите“, но без минорното настроение. Човечеството се е разселило из галактиката, срещнало е извънземни цивилизации, с някои воюва, с някои е в мир, нищо особено. В основата на тази експанзия е бърничкането в генома и тясното специализиране за определени професии – от боклукчии до навигатори на космически кораби. Общото в тези специализации е вграденото чувство за абсолютно щастие при вършенето на предопределената работа. При главния герой Алекс Романов възможността да пилотира космически кораби, да се слива с тях на ниво съзнание, да ги обича и да получава обич в замяна, е заплатена само с едно нещо – отнета му е възможността да изпитва любов към човешко същество, за да не нарушава тя неговата основна професионална функция. За сметка на това в него са набити всякакви морални качества, които в по-голямата част от книгата го правят предвидимо добър, щедър, склонен да помага на всички, малко скучновато (особено ако преди тази книга си препрочитал изчанчената „Слепоглед“ на Питър Уотс и злобната „Императорът на тръните“ на Марк Лорънс). Но логично в един момент Алекс разбира, че любовта май е важна и това катализира действията му във втората част на книгата, как инак 🙂
„Геном“ всъщност е криминален роман и умерена пародия на космическа опера. Лекотата, с която пише Лукяненко, е позната на феновете, но той хич не си дава зор с развитието на сюжета – забележително е как само събирането на екипажа на кораба ПРЕДИ началото на приключението заема почти половината книга, но това не се усеща хич (точно чета предстоящата да излезе „Бъдеще“ на Дмитрий Глуховски и там има забележимо тъпчене на места на сюжета, но за 650 страници няма как). За тези двеста и нещо страници научаваме доста за обществото от бъдещето – например разделението на спецове и натурални, вторите са на по-ниско обществено равнище и като цяло не се считат за равностойни. Интересно е описана масовата ксеонофобия и ширещата се идея за величието на човешката раса, докарана до фанатичност на планетата Абанос, която се милитаризира до крайност за война с всички извънземни (напомни ми по малко за „Звездни рейнджъри“, „Вечната война“, „Войната на Ендър“) и която в крайна сметка е силом покорена и поставена под карантина от сили на другите човешки планети, за да се съхрани мирът в галактиката.
В събрания надве-натри екипаж е налице класическата мешаница от скици. От самото начало те се оказват в сложна конфигурация от конфликти помежду си и с туристите, които трябва да превозват – две инопланетянки от раса, която земляните като цяло не харесват особено. Още при отлитането от планетата приключенията започват, а скоро на борда е извършено убийство – заподозрени са всички, а един спец, клонинг с уменията на Шерлок Холмс (и всичките му навици, разбира се) трябва да разнищи кой точно е извършил престъплението. Залогът е огромен ала „Мъже в черно“ – жертвата е принцеса от извънземна раса и техните военни кораби са вече напът към човешките планети…
„Геном“ е чудесно забавление и се радвам, че излезе точно в отпускарски период. Според мен книгата е по-добра от „Студени играчки са звездите“, да не говорим за „Звездната сянка“, няма да правя паралели с Патрулите, в съвсем различен жанр е. Мисля, че мога да я сравня малко с „Червеноризци“ на Джон Скалзи, но там нещата са на философско-сатирично ниво, докато тук си е пародия и забавление.
Вижте още едно мнение има в „Love Big Books“.
