Ако не дразните никого, не сте философ.
Питър Крифт
Доста поскитахме вече с Ерик Уайнър и „Човек търси Бог“ и „География на гения“. С присъщата му лекота и любознателност сега той повежда на ново пътешествие през времето и пространството: „География на мъдростта“ е веселяшка история на тема, по която обикновено се пише смъртоносно сериозно. Но захиленият Уайнър умее да разведрява дори и най-тежките теми, да ги пречупва през самоиронията и малко или много да ги натаманява към нашето време и тревоги – колкото и лековати да са те понякога (тревогите, разбира се). Помните, че в първата си спомената книга той бе определил (не)религиозното си търсене като “флирт с божественото” – е, тук той флиртува с мъдростта, един вид спийд дейтинг с безсмъртни умове. И си е избрал напълно открито пристрастно хората, с които да „разговаря“, но това си е негово право, след като не претендира нито за изчерпателност, нито за задълбоченост.
Към края на живота си Зенон обичал да се шегува: „Имах хубаво пътешествие, след като претърпях корабокрушение“. Това ще стане основна тема на стоицизма: в нещастието се крие сила и растеж. Както римският сенатор и стоически философ Сенека казва: „Едно дърво не може да се вкорени и да е здраво, ако не го атакуват много ветрове. Когато те го подмятат, то затяга хватката си и впива корените си по-сигурно. Бедствието е възможност за добродетелта“.
Както и в предните книги, Уайнър залага основно на пътуването – само дето тук го прави преимуществено с влак, което дава повод за забавни интерлюдии, които навързва с избрания конкретен мъдрец, с когото провежда задочен диалог. Забавно е как постепенно натрупва материал – във всеки следващ текст все повече се позовава на вече споменати и разгледани философи (почти всички са такива професионално), така може по-добре да обрисува идеите на всекиго. Контрастът е нужен – а тук са събрани наистина разнопосочни виждания за света, които в различни периоди са давали отговори на предизвикателствата на своето време и до наши дни дават отговор на поне част от тези на нашето.
Да стигнеш до отговори на сърцето, изисква не само търпение, но и готовност да постоиш с невежеството си. Да останеш със съмнението, със загадката, вместо да се втурнеш да разрешиш проблема, да отметнеш още една задача от своя безкраен списък с неща, които трябва да свършиш.
Уайнър е разделил книгата си на три големи раздела, които представят ритмиката на деня, но и ритмиката на човешкия живот (помните мита за животното, което сутрин е на четири крака…). В частта „Разсъмване“ той описва животите и вижданията на Марк Аврелий, Сократ, Русо, Хенри Дейвид Торо и Шопенхауер – сами виждате каква фантастична мешавица от хора от различни епохи с наглед коренно различни философии.
…но на мен ми е любим този простичък ред от „Уолдън“: „Реалността е приказна“. Обичам начина, по който Торо звучи по-малко като философ и повече като изпълнен с възхищение тийнейджър. Може би между тях няма голяма разлика.
Втората част, „Пладне“, е посветена на Епикур, Симон Вейл, Ганди, Конфуции и Сей Шонагон, авторката на „Записки под възглавката“ – само тук той напуска европоцентричността и мръдва на изток, за да представи поне малка част от мъдростта на цивилизации, които са много по-древни от всички европейски и които са носители на свой тип разбиране на света, което често е непонятно нам.
„Ние се раждаме само веднъж – два пъти не е позволено“, казва той. Всеки човешки живот, вярва Епикур, е непредвидим продукт на случайността, завихряне в движението на атомите, един вид чудо. Не трябва ли да празнуваме това?
Последната част, „Здрач“, е за Ницше, Епиктет, Бовоар и Монтен, една солидна и малко минорна компания (макар че никой не може да се сравнява по негативизъм с Шопенхауер, казва Уайнър). В тази част той разглежда основно тема, която си личи, че му е най-лична: остаряването, старостта, смъртта и всички съпровождащи терзания, които съпътсват човечеството.
Той е почти свръхчовешки плодовит и издава 14 книги от 1872 до 1889 г. Без изключение книгите му се продават слабо. За някои от тях Ницше сам плащал разходите за отпечатване. Светът не бил готов да чуе какво има да каже „отшелникът от Силс“.
Ако вече сте чели книги на Уайнър, то знаете какво прелестно плъзгане по повърхността си. Той е наистина сладкодумен разказвач, който умее да опростява и обобщава сложна материя, с всичката условност на това действие, и да представя вечни идеи за повърхностни читатели, каквито сме повечето – през смях той споделя с какви дебели томове е трябвало да се усамотява, но ми допада как е успял да извади някакъв вид есенция на мъдростта от тях. Завиждам му как смело се впуска в пътувания и търсения на своето малко прозрение, което да вгради в живота си, а най-колоритни бяха епизодите с дъщеря му, която в своя тийнейджърски непукизъм вкарваше доза здрав разум на всичките му превъзнасяния.
Няма човешка природа, само възможни природи. Или, както казва Бовоар: „Природата на човека е да няма природа“. Това дава на човека невероятни възможности – и в същото време е ужасяващо. По знаменитите думи на Сартр ние сме „осъдени да бъдем свободни“. Копнеем за свобода, но и се страхуваме от нея, защото, ако сме наистина свободни, няма кого освен себе си да обвиняваме за своето нещастие.
Разбира се, „География на мъдростта“ няма да ви послужи да опознаете дори малко от дълбочините на мъдреците (не че е нужно, ние си знаем най-добре, както свидетелства фейсбук логореята), с които Уайнър си прави виртуални срещи. Но може да послужи да опознаете самите тях в тяхното време, да ги очовечи и да ги приближи до нас, това поне е позволено, не като националние герои, които не бива да се свалят от пиедесталите, че разни хора откачат. Това е едно забавно пътешествие през времето и пространството, среща с герои на ума, които често са водили наистина тежки житейски битки, но не са се отказвали от своите разбирания и убеждението си, че трябва да разпространяват своето виждане за света. И да влияята през вековете на хора, каквито не са си и представяли – вижте само как евтини издания на Марк Аврелий се продават като дъвки по касите на книжарниците на хора, които ги добавят с лека ръка към останалите заглавия просто защото са им пред очите. Дали ги четат? Сериозно?! 🙂
„Ако не знаете как ще умрете, не се притеснявайте; когато дойде моментът, природата ще ви покаже какво да правите, адекватно и без да пропусне нищо. Тя ще свърши перфектно работата вместо вас; не се безпокойте за това“, казва Мишел дьо Монтен.
От същия автор
От същите жанрове
