Казват, че вдъхновението било за аматьорите.
Истинската креативност изисква да седнеш на бюрото или пред пианото,
дори когато нямаш настроение за това.
Отмина си над месец, откакто прочетох „География на гения“ на Ерик Уайнър, чиято „Човек търси бог“ ми допадна. Настоящата има сходен начин на написване – Уайнър си набелязва няколко града, в които в различно време от историята буквално са се настъпвали гении – Атина, Ханджоу, Флоренция, Единбург, Калкута, Виена (два пъти) и Силициевата долина. Уайнър не само пътува до всяко от тези места, търсейки следи от миналото им величие, но и се заравя в историята им и факторите, които са довели до техния разцвет, който до наши дни оказва всеобщо влияние.
Конкретни тези нямам намерение да ви развивам, още по-малко да преразказвам книгата. Прекарах твърде много време в преписване на интересни цитати (което все си обещавам да спра да правя, защото наистина го мразя), затова и мисля, че през тяхната призма ще може да прецените книгата сами за себе си. На мен лично много ми допадна свежото чувство за хумор на Уайнър, умението да се нагажда към обстановката, да смесва историите от миналото с преживелиците му в настоящето. Наистина пътешественик и във времето, и в пространството, който сякаш навсякъде е у дома си.
Гениите не се появяват произволно – един в Сибир, друг в Боливия – а в групи. Генийни клъстери. Атина, 450 г. пр. н. е. Флоренция, шестнайсети век. Определени места в определено време произвеждали изобилна реколта от брилянтни умове и добри идеи.
Първата спирка е Атина и нейната реколта философи, излезли сред калта на невзрачния си градец.
Истината е, че Великата Атина, люлката на западната цивилизация, родното място на науката, философията и всичко друго, което ни е толкова скъпо, всъщност е била едно бунище. Улиците били тесни и мръсни. Къщите, построени от дърво и кирпич, били толкова паянтови, че крадците влизали просто като подкопавали стените… Нещото обаче, което би грабнало вниманието ми и не би го пуснало, би била вонята….
Малък мръсен град, разположен на сурова земя, заобиколен от враждебни съседи и населен с хора, които „никога не си миели зъбите, не ползвали кърпички, бършели си ръцете в косите, плюели навсякъде и мрели като мухи от малария и туберколоза“, както ни напомня историкът Робер Фласелие.
Различни приоритети.
Днес асоциираме напредъка с технологиите, но в Древна Гърция не било така. За ежедневните задачи си имали роби, така че липсвал стимул за изобретения, които да пестят време. Да развиваш нови технологии се смятало за „тривиално и недостойно“, твърди Арман Денгур, история от Оксфордския университет. Да си занаятчия или изобретател в Древна Гърция означавало да си на най-ниското социално стъпало и овен това да се бъхтиш анонимно.
И добър пример защо Уайнър си заслужава четенето:
Хрумва ми, че може би заради това древните гърци са обичали толкова да говорят – било е приспособенчески механизъм, който е отвличал вниманието им от ужасната им храна. Докато ровя в салатата, си мисля, че ако гръцката кухня е била по-добра, те сигурно нямаше да измислят демокрацията, философията или някое от останалите достижения.
Да отскочим до Флоренция доста векове напред:
Историята на Флоренция е история на парите и гения. Две думи, които обикновено не се използват в едно и също изречение. Геният, мислим си ние, живее във възвишени небеса, неопетнени от мръсния ежедневен свят на парите, транзакциите или, боже опази, застрахователните таблици. Геният е над всичко това. Геният е чист. Геният несъмнено не може да бъде купен.
Хубава идея. И също така погрешна. Парите и геният са сплетени като телата на млади любовници.
Има си причини.
Знаем само, че гениите във Флоренция не са се появили случайно. Те са били естественият резултат на една система – една неофициална, понякога хаотична, но все пак система, която разпознавала, отглеждала и почитала – да, почитала талантите. Въпросната система не се ограничавала само до династията Медичи. Тя продължавала дълбоко в прахта и бъркотията на нещо изключително типично за Флоренция – ботегата.
Bottega буквално означава „работилница“, но думата не отговаря на ролята, която ботегата играе през Ренесанса. В нея се изпробвали нови техники, развивали се нови форми на изкуството и най-важното – отглеждали се нови таланти.
И далеч не само картините и скулптурите са важни.
Италианският Ренесанс дал на света не само художествени и литературни шедьоври, но и в двустранното счетоводство, и морското застраховане. Тези иновации не били някакви исторически странности, отделени от света на изкуството. Напротив, всичко било преплетено като нишките на фино копринено шалче.
А всичко почва по обичайния начин – с религиозна манипулация.
…поне в началото изкуството имало точно определена задача – да рекламира християнството, или по-точно католическата църква. Добре. Звучи смислено. Църквата е могъща институция и като всяка могъща институция тайно се тревожи за имиджа си. Но защо чрез изкуството?
– Повечето хора са били неграмотни. Как Църквата да достигне до тях? Как да опише, например, раждането на Исус? Няма как да използваш субтитри. Трябва да предадеш посланието си само визуално, т.е. чрез картини, натъпкани със символизъм.Размишлявам върху казаното и се опитвам да избегна неизбежното неудобно заключение – ренесансовото изкуство, възхвалявано като връх на човешките достижения, е започнало като чиста пропаганда.
Но не по-малко важно изкуство е медицината, която спасява безброй животи в последните векове. А някои от най-важните ѝ постижения се случват за кратко време в… Единбург.
Някои от най-великите умове в европейската медицина са работили в Западна Шотландия, където се родили през няколко години един от друг и то в рамките на няколко километра. Шотландският лекар Джеймс Линд открил, че лимоновият сок може да предпази от скорбут – болест, която покосявала моряците по целия свят. Друг лекар, Уилям Бъчан, направил радикалното за времето си предложение докторите да си мият ръцете, преди да преглеждат пациентите. Шотландец е бил и лекарят, създал хирургическата анестезия с хлороформ. Докато мигне човек, и забутаният Единбург се оказал световен център на медицинското образование. Възпитаниците му се разпръснали по света, започнали да основават свои медицински училища на места като Ню Йорк и Филаделфия. Медицината била сензация, дигиталната технология на своето време, а Единбург бил тогавашната Силициева долина.
Малко равносметка.
Истината е, че броят на гениите, които се появяват в дадена област в дадено време, е функция не на количеството налични таланти, а по-скоро на привлекателността на тази област. Например причината да имаме далеч по-малко гениални композитори на класическа музика днес, отколкото през деветнайсети век, не е защото композиторите са по-малко талантливи, или пък се дължи на накакъв странен и внезапен генетичен дефицит, а защото далеч по-малко амбициозни младежи виждат в класическата музика средство да оставят следа в съвременния свят. „В една държава се развива това, което е на почит в нея.“
Закъде сме без малко класическа музика?
Моцарт обичал парите. Печелел много, но харчел още повече – за модни дрехи, изтънчена храна, и най-вече за хазарт. Уви, той бил по-добър композитор, отколкото играч на билярд, и скоро се оказал задлъжнял с 1500 флорина – повече от един стабилен годишен доход по онова време. Дълговете му се превърнали в източник на несгоди – постоянно му се налагало да моли за пари – но те също така го принуждавали да пише повече. Парадоксално, но за голяма част от великолепната му музика трябва да благодарим на неговото комарджийство и прахосничество. Ако беше по-добър играч на билярд или беше по-стиснат, нямаше да можем да се наслаждаваме на толкова много негови произведения.
А психотерапията, едно от виенските достижения?
Фройд е най-познатото име, което изплувало от кипящия интелектуален котел, но той си имал забележителна компания, като например философът Лудвиг Витгенщайн, художникът Густав Климт, писателите Артур Шницлер и Стефан Цвайг, физикът Ернст Мах и композиторът Густав Малер. Ако някой град може да претендира за титлата „Родно място на Модерния свят“, това е Виена.
И малко философия за цвят?
Езикът обяснява нещо, което не ми дава мира от доста време. Защо има толкова много немскоговорящи философи? От Шопенхауер до Ницше, от Кант до Гьоте, списъкът е дълъг. Винаги съм го отдавал на дългите зими и предразположеността към мрачни размишления…. [Немският език] е подходящ за философски размишления. В немския език е възможно да се прикачат всякакви определения и допълнителни части към изречението, без то да става по-тромаво, както би се случило в английския.
А, да, от книгата научих, че авторът на „Бамби“ тайно пишел порнографски романи, но това не е точно знание, което обогати духовния ми свят 🙂
В крайна сметка „География на гения„ е едно шеметно пътешествие, макар и да е малко като сърфиране, плъзгане по повърхността и рядко гмурване под гребена на вълната. Уайнър е от хората, които посяват семена, но едва ли жънат реколта – книгите му бъкат от идеи и интересни факти, но със сигурност не задълбава много в осмислянето им. Но пък точно сред тях човек може да си открие своето нещо и да поеме на собствено пътешествие – и тогава тази книга ще е изпълнила предназначението си, мисля.