Тази книга определено влиза в разрез с много традиционни практики. Нейният автор твърди, че нашите мозъци имат мощни аналитични умения (в което едва ли някой се съмнява), които обаче ние затрупваме с информация и практически деактивираме.
Според него често твърде многото информация за един проблем е пагубна за решението му. Елиминирането на част от тази информация всъщност подпомага нашето мислене. Гигенцер дава пример с десетки експерименти, част от които са доста впечатляващи. Част от тях са по отношение на движение на борсови индекси или предвиждане на спортни резултати – според обясненията му лаиците с минимални познания постигат равни или по-добри резултати чрез налучкване, отколкотопрофесионалистите в областта, които могат да разчитат на опита и знанията си.
Силни страници са по отношение на здравеопазването, в което според него лекарите в стремежа си да научат повече за пациентите си, ги подлагат на твърде много изследвания и отказват да се вслушат във вътрешните си гласове. Гигенцер разкрива редица изследвания, които са вредни за здравето и трябва да се прилагат само при основателни съмнения за болест, но вместо това се прилагат масово за “всеки случаи”.
Някои от тезите му обаче ме подразниха и не мога да ги приема – сред тях са ясната убеденост, че многото знания в дадена област пречат – това едва ли може да бъде валидно правило, откъдето и да го погледнеш.
Като цяло книгата е интересна, но само като куриозна посока на мисленето, не и като сериозно изследване на проблема с “вътрешните гласове”, с които всички сме се сблъсквали за добро или лошо.
От същия жанр
