Германските генерали са смятани за несъкрушимо сплотени и единодушни, поради което им се приписва невероятно мощна политическа власт. Това впечатление обяснява несломимата надежда на Съюзниците, че генералите ще свалят Хитлер – надежда, останала завинаги неосъществена. Същото това впечатление обяснява широко разпространеното убеждение, че генералите представляват точно толкова голяма заплаха, колкото е и самият Хитлер, и че поради това са съотговорни за агресивното поведение на Германия. Горната представа важи през Първата световна война, но през Втората е вече остаряла. През Втората световна война генералите играят маловажна роля и действат единствено като заяждаща спирачка.
Досега съм чел само „История на Първата световна война“ от Базил Лидъл Харт, която ми се стори малко прекалено суховата, затова и не продължих с тази на Втората, за която вече рядко откривам нови гледни точки, да си призная, изчел съм буквално стотици книги и от авторитетни автори, и от откровени послъгвачи, и от неясно какви там. „Германските генерали говорят“ обаче ми даде точно такава различна гледна точка, която не можех да пропусна – разговорите с пленените висши военни непосредствено след края на войната е крайно интересен, а не се бях замислял особено за променящата им се роля преди и по време на военните действия.
Харт си поставя за задача не просто да се срещне и да интервюира тези военни, които са му достъпни, но и да запише как е изглеждала войната през техните очи, как са гледали на политическата игра преди нейното начало, на лидерството на фюрера и в крайна сметка кои и защо са участвали в заговора срещу фюрера и кои до последно са следвали заповедите му. Историята за германския генералитет започва далеч преди идването на нацистите на власт, още с биографията на Ханс фон Зект, за когото Харт пише: „Германският генерал, оказал най-силно влияние върху хода на Втората световна война, умира три години преди началото на тази война и се пенсионира цели десет години преди избухването ѝ“. Зект е този, който реорганизира армията сред диктата на Версайския договор, той е човекът, който влияе върху вижданията на всички след него. Харт се спира и на това, че германският генерален щаб е принизен и дори на членовете му се налага да работят почти в нелегалност. Така те се освобождават от административната тежест и започват да осмислят по-добре положението, в което се намират.
Никой опит за оценка на Хитлеровите генерали от Втората световна вйна няма да е стойностен, ако не е предхождан от оценка на Зектовото влияние – толкова важен е за бъдещето периодът на преустройство на германските сухопътни войски.
Харт видимо се възхищава от Зект и често го цитира, например: „Твърдението, че войната е политика, водена с различни средства, стана лозунг и поради това е опасно. Уверено можем да му противопоставим друг лозунг: „Войната е провал на политиката“.
…важен резултат от насилственото разоръжаване на Германия е появилата се възможност да се започне отначало и начисто: това разоръжаване освобождава германската армия от натрупаното между 1914-1918 г. въоръжение, което държавите победителки продължават да използват и което е куп старо желязо, налагащо използването на стари методи и заблуждаващо по отношение на мощта им в момента. Когато започва мащабно превъоръжаване, германската армия печели от това, че ръцете ѝ са развързани за разработка на по-модерни оръжия, подсказани от нови градивни идеи.
След това Харт се спира на познатите Бломберг и Фрич, които са набързо разкарани, когато става нужда, следват Браухич и Халдер, генерали като Ромел и други, които не са толкова във фокуса на вниманието: Цайцлер, Гудериан, Манщайн, Клуге, Модел, а след това се спира и на кариерите на членове на „старата гвардия“ като Рундщет. Харт търси постоянно отговор на въпроса защо тези силни мъже се подчиняват пак и пак на своя фюрер, но открива отговор само в думите на Хайнрици:
Невероятното доверие на войските в Хитлер беше доминиращият фактор, независимо дали ни е приятно да го осъзнаем.
Втората част на книгата е хронологично проследяване на събитията преди и по време на войната, както и променливите отношения между Хитлер и неговите генерали, както и кой какво влияние има върху бойното поле и задачите, които имат да се решават, първоначално настъпателни, а сетне и отбранителни. Възходът на Хитлер и възходът на бронираните машини са проследени в две последователни глави, а после вече се влиза в третата част, която описва войната през погледа на германците, една рядко срещана гледна точка. Превземането на Франция и разочарованието във въздушната война с Англия, средиземноморските операции, достигането на един хвърлей от Москва, рухването при Сталинград и силата на Червената армия и нейния генералитет, изковал умения в най-страшните години. Обърнато е внимание на заговора срещу Хитлер и участниците в него, удара в Ардените, а за десерт има и описание на фюрера от първа ръка от страна на младия генерал Мантойфел.
„Германските генерали говорят“ е книга от 1948 г., така че в нея липсва тази историческа дистанцираност, която е нормална за по-късните исторически съчинения, почиващи на повече достъпни архиви. Има нещо лично в това, което върши Харт, дори съпричастност към победените генерали, които са били патриоти, пленени от политическия режим, превзел родината им. Според автора победоносните години се дължат до голяма степен на свободата, с която действат повечето висши военни, преди Хитлер да отнеме малко по малко независимостта им и да я присвои за себе или за не твърде кадърните си съратници. Но книгата много повече служи като личен поглед към една общност, обгърната с митология дори до наши дни и точно в това намирам нейната стойност.
