Без съмнение най-чаканото фентъзи за това лято предстои да излезе след няколко дни. В „Герои“ Джо Абъркромби има нелеката задача да се справи с очакванията, породени от предхождащите я три части на „Първия закон“ – „Гласът на острието“, „Преди да увиснат на въжето“ и „Последният довод на кралете“, както и със страничната линия на „Отмъщението на Монца“. Абъркромби обаче е обичан именно защото е непукист – захвърля тия очаквания в някоя кална канавка и си написва роман по свой вкус, който, макар и ситуиран хронологически след другите, е сам за себе си – като един истински герой. И сам романът е воин, нали така?
Героите са няколко огромни скали, побити и стоящи на стража над долината над Осранг – мястото, където ще се разиграе поредната, но не и последната, животоразточителна битка между северняците и Съюза. Това противопоставяне е доволно описано в предните книги, няма да се спирам на причините за него, достатъчно е да се знае, че този конфликт е неизбежен и със сигурност ще е кървав. Но точно колко кървав – ето това не очаквах, дори и от Абъркромби, за когото обичам да казвам, че не повтаря начина на смърт дори и на маловажните герои. Начело на Севера още е Дау Черния, който е още по-чалнат от познатото си безумие, а около него са се сбрали кръвожадни войнолюбци, за които думата „мир“ е само повод да забият меча си в този, който се осмели да я издума. От другата страна на фронта са някои познати лица като лорд-маршал Крой, магусът Баяз, генерал Яленхорм и, разбира се, полковник Бремър дан Горст – героят, който е бил унизен и сега е запратен да изкупва греховете си. И той е готов да се бие съвсем сам със северняците (което и му се налага, де), но да изчисти името си.
Герои този път има достатъчно, но в края ще са силно намалели. И от едната, и от другата страна има и гласове на разума, но те бързичко биват потушени в разгара на битката. А тази Битка е с главна буква. Абъркромби е решил да бъде назидателен по неговия начин – той не казва нищо пряко, защото просто няма да звучи истинно и основателно . Вместо това просто използва няколкостотин страници, за да опише сражението по истински и неподправен, брутален и разкъртващ начин – с всичките гадни детайли, без спестяване на нищичко. „Герои“ не е книга за милозливци.
Какво е смелостта? Саможертвата задължителна ли е и срещу какво? Страхът винаги ли е порок? Въпроси се трупат един след друг, а смяната на гледните точки, която Абъркромби използва виртуозно, дълбае все по-навътре в тия въпроси, които за съжаление са все още толкова важни за това опиянено от агресията човечество. И ветеранът, и жадният за доказване младок в един момент стигат до един и същ извод, и в това няма нищо изненадващо – логиката на автора е безукорна и той повежда малкото оцелели към същински катарзис, от който губиш дъх. И се замисляш над тоновете прославяща войната и героизма литература – какви ли прекрасни подпалки стават от това лицемерие?
През по-голямата част от книгата се чудех какво става, признавам без заобикалки. Лично аз не си падам по безкрайното и откровено сладострастно описание на битки и насилствена смърт, както примерно във „Ветеран“ на Гавин Смит в един момент наистина ми досади непрестанната пукотевица. Последните стотина страници на „Герои“ обаче ми обясниха предходните и нещата си дойдоха на мястото – и ако по едно време си мислех, че се задава първото ми негативно ревю за Абъркромби от типа, че е написал нищослучваща книга за кинти, то финалът на книгата преобърна изцяло мнението ми.
Няколко сцени – на обления в кръв герой, спечелил почти сам битката и сразен в миг от само няколко думи на жена; на общия гроб, в който са смесени, смълчани и накълцани, телата на най-великите и на най-обикновените воини; на ветеранът, който напуска своята невеста, войната, и тръгва да променя живота си с надеждата да намери поне някакъв смисъл; на пъзльото, който намира сили да бъде смел толкова, колкото да заслужи смъртта си, и все пак да оцелее, противно на всичко; и на мечтаещият за слава смелчак и побойник, който открива истината за себе си и касапницата… и още, и още, всеки от оцелелите в края няма нищо общо с образа си в началото. А са минали едва няколко дни…
„Герои“ определено копира „Илиада“ в някакъв смисъл. За разлика от Омир обаче Абъркромби няма нужда да възхвалява героизма и саможертвата, нито съмнителната красота на войната и масовата смърт. Сред тези страници той успява да покаже войната от първо лице, единствено число, умело променяйки гледната точка от жертвата към убиеца, докато последният не го застигне участта му. Различните герои са онагледяващи за разнообразието човешки характери, а вътрешните им борби бяха далеч по-интересни от основното, кърваво действие.
Точно тук е силата на „Герои“ според мен, пък който желае, нека си я чете само като брутално яко кърваво фентъзи. Аз ще запомня психологическата част на книгата, тази, при която едни хора, толкова различни един от друг, попаднали при сходни обстоятелства, се променят изцяло. И тази промяна е обрисувана толкова добре, че става неизбежна – и ако в началото си мислиш, че няма да ти е тъжно за смъртта на кой да е от героите, в края ти е тъжно повече за живите, които прозират какво безсмислие е животът им.
„Герои“ е книга за личната трагедия, подчинена на общественото лицемерие и надъхващата пропаганда за слава, героизъм, саможертва, безсмъртие и т.н. И в един момент излятата кръв уми страниците и осъзнах, че това е един от най-пацифистките романи, които съм чел. И шапка долу на Абъркромби. Този човек знае какво прави.
Оставам в нетърпеливо очакване за следващата му книга Red Country.