С разкриването на истината за миналото става по-ясно, че СССР в период на остра криза се сблъсква с още по-сложни проблеми, отколкото други империи, разпаднали се преди. За тези империи източникът на легитимност на властта им е правото на завоевателя. Ръководството на СССР за обосноваване на своите права апелира към комунистическата идеология и историческата традиция. Гласнотта, направила достъпна за обществото информация за злодеянията на режима и за това как се е формирал, взривяват и остатъците от легитимност на съюзната власт. От момента, в който съветското ръководство разреши да се говори истината за собствената му история, комунистическият режим и съветската империя са обречени.
Тази пророческа книга излиза на руски през 2006 г. – още тогава Егор Гайдар забелязва накъде поема руската държава и пише книга, която да напомни как и защо се разпадна СССР и какви „поуки за съвременна Русия“ могат да се изведат. Очевидно е, че „Гибелта на една империя“ е останала ако не непрочетена, то пренебрегната, въпреки огромния авторитет на автора и неговите постижения, които са описани в началото в предговора на Красен Станчев. С авторитет и ерудиция и върху основата на безброй документи от съветския период Гайдар анализира изобщо как и защо съветската икономика е в постоянна криза в продължение на продължителен период, криза, която в крайна сметка отвежда и до разпада на империята. Той започва своето изложение с историята на разпада на други империи, и търси прилики и отлики с това на Съветския съюз, отделна глава е посветена и на авторитарните режими и защо те са нестабилни. Особено внимание е обърнато на „петролното проклятие“, за което заключава: „Просто казано, наличието на природни богатства не само че не гарантира бъдещия разцвет на държавата, но най-вероятно ще му създаде пречки.“
Но ако не си извадим поука от това, което се случи с нашата страна и с другите империи от ХХ в., ние ще станем заплаха за света. Това е най-страшното, което може да се случи с Русия.
Точно заради това Гайдар пише тази книга. Той констатира с тревога: „Експлоатацията на постимперския синдром е ефективен начин за получаване на политическа подкрепа. Схващането за империята като за мощна държава, господставаща над други народи – това е продукт, който върви не по-лошо от кока-колата или памперсите. Рекламирането му не изисква интелектуални усилия…“ И допълва: „В метрополията това подсилва постимперския синдром – един от най-тежките проблеми на съвременна Русия. Това е болест. Русия е в опасния ѝ стадий. Не трябва да се поддаваме на магията на числата, но ни кара да се замислим фактът, че от провала на Германската империя до идването на Хитлер на власт изминават 15 години – колкото отделят краха на СССР от Русия през 2006 г. (когато излиза книгата – бел. моя).“ Той прави ясен паралел: „Във Франция, както и в днешна Русия, пикът на постимперския синдром съвпада с години на растящо благополучие. Но френския опит показва, че с времето тази болест е лечима.“ Заключението му е еднозначно и пророческо:
Да опитваме отново да направим от Русия империя – това значи да поставим под въпрос съществуването ѝ. Рискът от движение в тази посока е висок.
Основната част от книгата е изцяло икономическа, но данните, които той привежда, са изключително красноречиви – и в пълен контраст с митологията, която се насажда от години за съветските времена и в Русия, и у нас чрез усърдната им пропаганда, за която намират достатъчно рупори. „Икономиката на социализма, както е доказано отдавна, е икономика на дефицита“, пише Гайдар. И посочва, че СССР е бил най-големият вносител на храни и описва десетилетията на опити за справяне с този проблем: например през 1963 г. с една трета от златния резерв, 372,2 тона злато, се купува зърно заради слабата реколта. Гайдар цитира Хрушчов, който на заседанието на Президиума на ЦК на КПСС от 10 ноември 1963 г. казва: „Ние трябва след 7 години да разполагаме с едногодишен зърнен резерв. Позор като този съветската власт не може да търпи“. Но през 1965 г. още 335,3 тона злато са насочени към закупуване на храни. И след посочване на конкретните таблици с числа, коментира: „Русия, която в началото на XX в. е най-големият износител на зърно в света, става най-големият вносител.“ Нещата се обръщат с огромното покачване на цените на петрола, което обаче води до:
Потокът на валутни ресурси от продажбата на петрол позволява да се спре растежът на кризата в снабдяването на градовете с храна, да се увеличи закупуването на (фабрично) оборудване и потребителски стоки, обезпечава финансовата база на засилването на надпреварата във въоръжаването и достигането на ядрен паритет със САЩ и дава възможност да бъдат започнати такива външнополитически авантюри като войната в Афганистан.
„Трябва да се има предвид и отколешната традиция в Русия да виждаме собствените си проблеми като чужди интриги“, пише Гайдар по отношение на диренето на световен заговор за разпадането на СССР. И допълва: „Широко разпространената в Русия представа за демоничното всесилие на ЦРУ е огледално отражение на господстващото във Вашингтон убеждение, че в края на 80-те и началото на 90-те години ЦРУ е демонстрирало пълна некадърност във всичко, свързано със събитията в СССР, после и в Русия.“
Военните разходи са ключово перо в съветския фалит. Гайдар обяснява:
Характерна черта на съветския военнопромишлен комплекс е инерционността. Обемите на производството се определят не от военни потребности, а от това какви производствени мощности са били създадени… На въпроса на Георгий Шахнаразов, помощник на генералния секретар на ЦК на КПСС Горбачов, „Защо трябва да произвеждаме толкова оръжие?’, началникът на Генералния щаб Сергей Ахромеев отговаря: „Защото с цената на огромни жерви ние създадохме първокласни заводи, не по-лоши от тия, дето ги имат американците. И вие ще им заповядате да прекратят работата си и да правят тенджери? Не, това е утопия.
Продуктивността на селското стопанство остава константно ниска през целия период до разпада на СССР. Гайдар пише: „Положението в този отрасъл се влошава от държавната политика в областта на снабдяването на населението с храни. Нейната доминанта е привлекателният в социален смисъл, но икономически необоснован принцип на евтинията на хранителните стоки. Дълги години в ситуация на растеж на доходите на населението и незначителни темпове на растеж на селскостопанското производство цените на основните хранителни продукти са държани ниски… През 1989 г. дотациите за производствено потребление в държания бюджет са около 1/3 от разходната му част, а делът на дотациите в цените на дребно на основните хранителни стоки стига до 80%“. Нещата са обаче още по-сложни: „От гледище на социалната политика запазването на фиксирани цени на храните в реално изменящите се условия било абсурдно: огромна част от продоволствените дотации облагодетелства една десета от населението – и което е по-важно – най-обезпечената част. По данни на изследвания на бюджета (1989) семействата с доход на човек под 50 рубли на месец са плащали за един килограм месо и месни продукти един път и половина по-скъпо от семейства с доход над 200 рубли на член. Но тук не става дума за социално-икономическа целесъобразност. Фиксирането на цените е един от най-важните компоненти на договора на властта с народа, гаранция за устойчивостта на режима в замяна на стабилни условия за живот на населението.“ И когато това вече става невъзможно да се поддържа, идва следният казус:
Трябва да се избира между повишаване на цените на дребно или свиване на капиталовложенията и военните разходи, което поставя съветското ръководство пред мъчна дилема: да се реши на конфликт с населението или с партйно-стопанския елит. Отказът да бъде взето решение по този ключов въпрос повишава риска в хода на развитие на кризата да се влезе в конфликт и с обществото, и с елита.
Куриозно, огромен удар по бюджета след 1985 г. нанася антиалхололната кампания, която лишава бюджета от приходи в размер на десетки милиарди рубли. А ефектът е нулев: „През есента на 1988 г. ръководството на страната взима решение да се откаже от по-нататъшно разгръщане на антиалкохолната кампания. По това време според експертните оценки, основани върху динамиката на продажбата на захар в сравнение с 1984 г., обемът на варенето на самогон в СССР са нараснали 6 пъти. Това напълно компенсирало съкращението на предлагането на спиртни напитки от държавата.“
Същевременно ситуацията с наличието на масови стоки по магазините е катастрофална: „Данните от анкетните проучвания на Всесъюзния научноизследователски институт за конюнктурата и търсенето сочат, че към края на 1989 г. от 989 вида стоки за народно потребление в относително свободна продажба, без съществени сривове в снабдяването са само 11%: от магазините са изчезнали телевизорите, хладилниците, пералните, сапуните и перилните препарати, много видове мебели, електрическите ютии, ножчетата за бръснене, парфюмерийно-козметичните издалия. Сред дефицитните стоки вече са редица изделия, които през 1987 г. са продавани без прекъсвания, като миещи средства, ученически тетрадки, моливи и мушама.“ И още явно добре забравени данни: „Заседание на Президиума на Министерския съвет на СССР (октомври 1989 г.): „Както преди, потребителите изпитват значителни трудности при покупка на месни продукти, масло и олио, сладкарски изделия, захар и чай. Затрудни се снабдяването с брашно от висше и първо качество, булгур, плодно-зеленчукова продукция, риба и рибни продукти, тютюневи изделия. Съществено се изостри обстановката с производството и доставки за пазара на голяма група непроволствени стоки, включително текстил, обувки, детски чорапогащи, ученически тетрадки, дървен и строителен материал, кибрит“. Гайдар пише: „Цитирам от обръщението на Върховния съвет на СССР към съветския народ по повод повишението на цените на дребно: „В обезпечаването на населнието на страната с хляб и хлебни изделия положението стана критично. (…) През 1989 г. около 40% от потребността на страната от зърно е покрита чрез доставянето му от чужбина. Това значи, че във всеки килограм потребен хляб, една трета от стойността ми е разход във валута.“
Най-голямото препятствие пред увеличаването на износа на съветска машиностроителна продукция за конвертируема валута беше нейното ниско техническо равнище и качество. Тя не задоволяваше изискванията на външния пазар. Анализът, предприет от съюзните управления, показа, че конкурентоспособни са само 12% от изделията на родното машиностроене. И този процент след доработките, които се правеха зад граница при предпродажбената подготовка на стоките.
Ситуацията в петролодобива – падащи цени и намаляване на производството заради изчерпване на находища и липса на пари за разработка на нови, според Гайдар „бе една от решаващите фактори от прерастването на икономическата криза на СССР в катастрофа“. Той цитира спорове на висши партийци, които обсъждат тези проблеми, Н. Рижков например казва: „Виждам: няма петрол – няма икономика на страната.“ Гайдар допълва: „През 1985 г. никой в света не обсъжда сериозно въпроса, че СССР може да се обърне към водещите западни страни с молба за предоставяне на политически мотивирани кредити, да започне диалог какви компромиси в разните области ще бъде готов да направи в отговор на отпускането на заем. Нужни бяха само три години и тази идея, до неотдавна абсурдна на вид, стана ключова идея на съветската външна политика. Без политически мотивирани кредити се оказа невъзможно да бъде осигурена макар и минимална стопанска устойчивост.“
Да се запази империята, без да се използва сила, е невъзможно; а да се задържиш на власт, ако не си я запазил – и това е невъзможно. Нереално е и да прилагаш масови репресии, и да получиш големи дългосрочни, политически мотивирани, кредити, с надеждата поне да отсрочиш приближаващия държавен банкрут с всичките му последствия. Икономическата катастрофа, която ще последва, щом стане ясно, че пътят към западните пари е затворен, влече след себе си гарантирана загуба на властта, при това не само за лидера, но и за цялата комунистическа върхушка. Именно това съчетания от обстоятелства е в основата на странното на пръв поглед поведене на съветските власти в периода 1989-1991 г.
А просенето на пари е в смайващи мащаби, защото за шест години – от 1985 до 1991 г. – златният резерв на СССР намалява от 719,5 тона до 290 тона. И се налага следното: „Михаил Горбачов повтаря при преговорите си с Джордж Буш и Джон Мейджър, че Западът, който намери сто милиарда долара, за да се оправи с кризата в Персийския залив в края на 1990 и началото на 1991 г., не може да не разбере колко важно е да бъде предотвратено едно кризисно развитие на събитията в Съветския съюз, че е просто необходимо да бъдат мобилизирани аналогични по размер средства, за да се помогне на съветското ръководство да реши острите финансови проблеми на страната. Сумата (100 милиарда долара) се споменава неведнъж в диалозите му със западните ръководители.“
Сами виждате, изцяло се облягам на цитати от книгата, които са достатъчно красноречиви. Но в „Гибелта на една империя“ има още толкова много информация, толкова много забравена история и поуки за съвремието, в нея са отразени мислите на един патриот, който безсилен може само да напомня до какво води имперският курс. Преводачът Деян Кюранов е написал и много добър послеслов, в който говори за езика на книгата и за българските измерения на съветските реалности. Сега, не си правя илюзии, знам, че тази книга няма да бъде прочетена, но поне е ясно, че няма как да бъде с лека ръка отречена – но със сигурност ще бъде пренебрегната. Докато дойде време да се пише нейн аналог от някой бъдещ Гайдар, който трябва да възстановява икономика от руини.
От същите жанрове
