Толкова бързо се учиш, а още не разбираш…
Колкото повече се бориш срещу Девети, Нав, толкова по-здраво те хваща;
колкото по-гръмогласно го проклинаш, толкова по-силно ще те накара да крещиш от болка.
От години тази жестока корица ме преследва – няма как да остане незабелязана сред всички други, виждах я по панаири, в класации, в социалните мрежи. И все се надявах да я водя и на български, при все рискът при издаване на такъв тип разчупено, нетрадиционно фентъзи – знам колко е трудно с романите на Джо Абъркромби или Скот Линч, но пък като положителен пример може да се посочи примерно “Оркономика” на Дж. Закари Пайк. „Гидеон Девета“ на Тамсин Муир ни отвежда в далечното и много разложено – физически и морално – бъдеще на хората, които са се разпрострели из галактиката, водят нескончаеми войни (за които обаче почти нищо не разбираме вън от това, че се водят и е голяма чест да си на бойното поле), а властта е в ръцете на един сякаш безсмъртен император, неговите могъщи помощници и девет враждуващи помежду си благороднически Домове, които са си поделили тайните на живота и смъртта. Главно на смъртта всъщност.
Събитията начеват от дъното – в презрения и мизерен Дом Девети, който отдавна е само сянка на някогашното си могъщество, където владетелите са малко мъртви, но биват задвижвани от некромантските сили на амбициозната наследничка на трона Хароухарк Нонагесимус, която крие вечно лицето си под тежък пласт призрачнобял грим. Двигател на сюжета е агресивната ѝ ненавист към подхвърленото сираче Гидеон Нав, която никак не ѝ отстъпва и в омразата, и в желанието да я нарани по всеки възможен начин. Израснали в задушаващата, мрачна, гнетяща и смазваща атмосфера на един дом, обсебен от смъртта и ритуалите около нея, тя и Хароу са единствените оцелели от цяло поколение деца, до едно загинали при трагичен инцидент, но това ни най-малко не ги е сближило, дори обратното – двете са се преследвали свирепо години наред и никак не е изненадващо, че Нав от съвсем малка търси начин да се разкара от тази вторачена в себе си и своята вечна скръб планета. Точно с такъв опит за бягство започва и книгата – и още по-гръмовното му проваляне, което отвежда до началото на истинските събития, коити ще запратят двете мразещи се момичета на смъртоносно за мнозина приключение.
Мистериозният Император е призовал наследниците на домовете да се съберат в изоставения Дом Първи. Традицията изисква всеки наследник да доведе свой Кавалер, умел във фехтовката, който да го защитава. Хароу има подготвян човек за тази роля, но нещата се променят бързо и вакантният пост се оказва наложен силом върху Гидеон, която далеч повече предпочита да се бори с тежка сабя в ръка, не с някаква жалка рапира. Сега и тя трябва да е намацана постоянно в бяло, да се държи мистериозно, да бъде постоянно до своята владетелка и изобщо да прави ред неща, които категорично не са ѝ по вкуса (по вкуса ѝ е главно да обижда всички и да гледа мръсни списания всъщност, както и да се бие). А в Дом Първи ги очакват една след друга изненади – в огромен разпадащ се дворец са скрити куп тайни от миналото, които чакат да излязат пак на бял свят, а до една са свързани с некромантията, проливането на кръв и овладяването на тайните на смъртта. Нещо, в което Хароу е доста напреднала с умението си да съгражда в миг цели скелети от дребни костички, да речем. Владетелите на другите Домове също пристигат със своите пъклени планове и смъртоносни и смъртовластни умения, като безумната им гордост и взаимна ненавист скоро ги противопоставят едни на други. Гидеон Нав е тотално изгубена сред тези подмолни игрички и започва да играе своя собствена игра, за която се е готвила цял живот – и няма нищо против в името на свободата си да принесе в жертва Хароу, всички скапаняци от другите домове, цялата планета и изобщо всичко, което я дразни. А твърде малко са нещата, които не я дразнят. Скоро обаче започва да се лее кръв и ситуацията става малко тип „Десет малки негърчета“ на Агата Кристи – шепа хора се борят за оцеляването си срещу свиреп и мистериозен враг, като изобщо не е ясно дали не е някой от самите тях.
Винаги съм казвал, че един писател или може да пише диалог, или не – това не може да се научи, трябва да е вродено. Е, Тамсин Муир е сред най-надарените в тази област, а липсата на каквито и да е задръжки в приказките на героите ѝ забавлява от първата до последната страница. Невъздържаните и крайно изобретателни обиди, които сипят Хароу и Гидеон една към друга дават въздух на като цяло угнетителната атмосфера на обсебената от смъртта цивилизация, а цялостната атмосфера на макабрен абсурд показва колко явно авторката се е забавлявала да пише това наистина различно фентъзи. Магичната система, свързана с некромантията, е добре изпипана, всички тайни в Дом Първи отвеждат все по-дълбоко в недрата на този наукообразна магия, свързана с властта над смъртта, а битката за безсмъртието ми напомни малко на квазихристиянския култ в тетралогията „Хиперион“ на Дан Симънс, където също възкресението бе овладяно и използвано в разпрострялото се из галактиката човечество. Изобщо „Гидеон Девети“ е свеж полъх в жанр, който има нужда да се развива, а идеята да се смесят фантастика с фентъзи и малко хорър, некроманти и космически пътувания, а и силно доминиращите амазонки като главни героини, много ми допадна. Надявам се искрено книгата да намери много фенове и у нас, както на Запад, и поредицата да бъде продължена, има адски много неща в тази вселена, които само бяга загатнати и искам да разбера какво точно се случва извън Дом Първи и Дом Девети, и двата жертви на миналото.
Още по темата
