Животът е история, пиша на дъската, а в историята никой на никого не може да помогне.
Запознайте се с Гьоц и Майер. Те са шофьори на особен вид камион по време на Втората световна война. Давид Албахари ни разказва техния живот – такъв, какъвто неговият герой си го представя, докато се рови в прашасали документи и издирва спомени на оцелели. Голяма част от роднините му са се возили в този камион – макар че никой от тях да не може да разкаже за това. Мисълта за смърт дойде ли вече в главата ви? Сигурно е така. Е, Гьоц и Майер може би не са мислели за нея твърде много. „Кой да мисли за смърт, особено ако държи волана на мощен зауер? А той несъмнено бил мощен, защото неговата мощност и полезно действие се измервали не в тонове и километри, а в човешки души. От Панаирния град до подножието на Авала поглъщал като на шега осемдесетина души, понякога и цели сто, при това без ни най-малък признак на умора, без следа от прегряване и изтощение.“ Не знаем какво са мислели – но Албахари използва тези плътни 150 странички (един-единствен параграф, който прелива от исторически към личен наратив), за да се опита да се всели в умовете им. Добри хора ли са били, смеели ли са се, давали ли са бонбони на еврейските деца, преди да ги качат в камиона? Имали ли са семейства, как са разпускали, какво са си говорели по време на курсовете, какви мечти са изоставили, за да се окажат важна част от толкова важна за нацистите задача? Чувствали ли са я като призвание, или просто като работа? Много въпроси има, верни отговори няма, но пък вероятни – колкото щеш. Има ли смисъл да бъдат търсени? Ще да има, да. „Някои неща никога не могат да се проумеят и може би е най-добре да си останат така – безсмислието да стане техният единствен смисъл. Да речем, група хора седнат на маса и изведнъж решат да унищожат цял един народ. Мярнат се някои колебания от чисто техническо ествество, потърсят се отговори на въпроси, които започват с думичките кога, как и къде, но никой не подлага на съмнение първоначалната постановка.“ Но това не е просто още един диаболичен роман, който се родее с „Доброжелателните“ на Джонатан Лител. В тази книга Албахари описва рухването на един мъж под тежестта на историята – в началото диренията му са само хоби, но постепенно неговият герой се вманиачава, пропада под гнилите дъски на обществената забрава… и отдолу намира скелетите на близките си. И ляга сред тях. В увлечението си той иска да покаже на учениците си истината такава, каквато е била. Чел съм, че в Германия отрано запознават децата с Холокоста, някаква мрачна плата, която още дължат на света, но децата в този роман не изглеждат подготвени за сблъсък с това минало, свързано с този камион – и с Гьоц и Майер, да не ги забравяме. Героят на Албахари не може да бъде харесван, не може да бъде и съден – той е една закъсняла жертва на нацистите десетилетия след техния разгром.
Вижте още гледни точки в „Книжно. На по книга, две“ и при „Книжен Петър“.
От същите жанрове
