Странна история имам с „Глад“ на Алма Катсу. На един панаир във Франкфурт я зърнах като постер на една стена. Течеше среща, на която се говореше за какви ли не заглавия, но погледът ми неотклонно се връщаше към този простичък зловещ надпис, който изгряваше над хълмовете. В края на срещата питах за книгата, но се оказа, че се представлява от друг агент. Набелязах си я, беше в разширения списък за разглеждане, но някъде ѝ загубих дирите сред стотиците заглавия – както се губят дирите на експедицията на Донър, тази знакова история, която се предава поколение след поколение. За щастие, аз я изпуснах от поглед, но колегите от „Orange Books“ не я- и я издадоха в прекрасна твърда корица и с правилния художник, който да предаде смразяващия студ, който лъха от страниците. (Помните ли как Джоуи от „Приятели“ беше скрил „Сиянието“ на Кинг във фризера? Е, тук има една сцена с писма в колиба, от която дори на мен ми настръхна косата и бих направил същото!)
Може би трябва да започна с постоянно срещания паралел с шедьовъра „Ужас“ на Дан Симънс. Алма Катсу използва сходен похват (сигурно още тон писатели са го правили, разбира се) – взима реална история, обвита в мистиката на неизвестното, добавя известна доза свръхестествено зло за катализиране на емоциите и се впуска да разказва история, която все пак е роман, а не документален разказ. Макар основната хронология да е спазена, все пак героите и отношенията между тях, както и борбата им с това, което ги преследва, са си литература – при това доста добра. Симънс залага на детайлизирането на битието на окованите в ледовете моряци до налудничава степен – докато Катсу задълбава в психологическите сблъсъци, които причиняват на експедицията повече злощастие от всичко друго.
„Глад“ проследява едно легендарно пътуване към лелеяния Запад – там, където всички ще могат да започнат начисто и да заровят миналото си. Силни характери, които се борят за водачеството, които не обичат да следват, които са готови на всичко в името да защитят себе си и близките си. И ако в началото сблъсъците са само спорадични, в края те са единствено важните. Но дотам има много път. Защото това пътуване продължава месеци – и всяко забавяне заплашва да запрати експедицията в ледените обятия на зимата – и избраният път през планините предопределя успеха и стигането до целта… или смъртта. Експедицията на Донър се проваля на всяка стъпка – от късното тръгване, през забавянията по пътя, та до организацията на самото движение. Напрежението между мъжете, любовните интриги, първите жестоки убийства – напрежението нараства с всяка крачка. И знанието, че само по-лошо ще става, смразява…
Алма Катсу движи умело своето действие и плавно слива реалност с мистика. Прибавя митологията на местните коренни жители, разчупва действието с ретроспекции, писма, отгласи от други времена. Има моменти, когато интригите и драмите между пътуващите са по-страховити от злото, което ги дебне, а разкриването на неговата природа и произход всъщност за мен беше по-скоро минус, както и при Симънс смятам, че е по-добре да се запази неизвестността и злото да е абсолютно и непонятно, а не принизено до нещо познаваемо и победимо. Но така така е решила писателката – и ведом с изненадата, че дама е избрала да пише по толкова сурова тема, трябва да призная, че се е справила повече от добре. Сурова, плътна, плашеща история е съградила и добавя още малко към митологията на експедицията на Донър – и само като закачка ви предлагам след прочита на книгата да напишете в гугъл „donner party cartoons“ – и ще разберете колко е навлязло в поп културата това зловещо иначе събитие.
От същите жанрове
