Първо – велики корици! Наистина велики, далеч по-добри от оригиналните, чийто дух е запазен, но са доразвити в много добра посока. Второ – текстовете на последните корици на втората и третата книги са един от най-добрите, които съм виждал – честни, забавни, остроумни. “Колибри”, безкрайни уважения за тази книга – първото фентъзи, в което наистина съм влюбен.
И веднага сипвам малко горчица, за да не е твърде лигава манджата – тази страхотна сага не заслужава безцелни хвалебствия. “Гласът на острието” е най-дългото въведение, което съм чел – точно 475 страници увод към един полудял свят, който трябва да бъде спасяван от най-шантавата колекция герои, които може да си представите. И само като вметка – във втората част – “Преди да увиснатна въжето” – се намира най-странната секс сцена в книга, на която съм попадал. Абъркромби, голям си!
Но да се придържам към “Гласът на острието”, макар че мисълта ми все бяга към втората част. Причината – в първия том от трилогията “Първият закон” наистина не се случва кой знае какво – почти изцяло е подчинен на запознаване с героите и техния свят. Да, интересно, забавно, чудесно написано, но истината, приятели, е във втория и третия том. Лошото е, че не може да ги оцените без първата част, няма как 🙁
Но да ви представя главните действащи лица, всеки от които уникален образ. Ще започна с най-важния – инквизитор Санд дан Глокта. Твърдо един от най-любимите ми герои вече, редом с Джубал Харшо от “Странник в странна страна”. Някогашен герой, сега осакатен мизантроп след злощастен престой в тъмница сред безкрайни изтезания. Глокта мрази света, работата си, шефовете си, хората изобщо – мислите му са в пълен разрез с думите му и даряват непрестанен приток зловещозабавен черен хумор, основата, върху която Абъркромби строи уникалността на своята сага. Глокта е безмилостен в самобичуването си (и чуждобичуването, де), но събитията ще го отведат къде ли не… основно сред безкрайни редици от неговите основни врагове… стълбищата…
Логън Деветопръстия/Кървавия девет. Шизофреничен северняк, най-свирепият от свирепите диви воини на Севера, които под предводителството на Бетод са се запътили да смажат Съюза, символ на цивилизацията. И корупцията. Леността. Алчността. Абе всичко, заради което са падали великите империи в древността. И в наши дни. Та… Логън. През целия си живот той се е бил с който му се изпречи, следствие на което е нашарен с белези, което не му осигурява… хмм.. женското внимание. Отделен от дружината си, той трябва да се присъдини към едно странно пътешествие, за да помогне за разгрома на някогашния си предводител и приятел Бетод. Логън има едно не много приятно качество – по принцип е свиреп и безмилостен, почти непобедим воин… но понякога му пада пердето и като в “Джекил и Хайд” се превръща в друго нещо – в Кървавия девет, който убива всичко около него. Всичко, наистина…
Магус Биаз. Нагъл магьосник с претенции за величие. Една от последните отломки от старите времена, когато са се водели епични магьоснически битки, в които той е взимал доста дейно и не много етично участие. Умее да убива доста ефективно, макар все да разправя, че магията не бивало да се използва. Предводител на странното пътешествие, сбира около себе си почти всички важни главни герои, за да се добере до края на света, както си е редно.
Феро. Жена-воин от юга. Забравете, че е жена. Подобна на Логън, тя е безмилостна убийца, която не се доверява никому. Никога и по никой начин. Когато мислите тъща си или приятелката (или бившата приятелка) за демонична кучка, спомнете си за Феро. И ще видите едно кротко котенце до вас. Сериозно, страх ме е и да пиша за нея. Да му мислят безкрайният поток жертви, които Абъркромби осигурява за нейната кръвожадност.
Джизал дан Лутар. Арогантно изнежено копеленце, което с много късмет и чужда помощ печели Турнира – ежегодно реалити от античен тип, в което се дуелират с рапири. Нагъл типаж, който ще трябва да поеме на път с горните герои. Дупе да му е яко.
Три дървета, Кучето, Мрачния и Дау Черния. Бойната група на Логън, която го смята за умрял и с крайно нежелание помага на отчайващата съюзническа армия срещу пълчищата на северняците. Не че се кефят на Съюза и цивилизацията – просто си имат лични сметки за уреждане с Бетод, особено след като той успява да придуми чудовищните създания шанка да му станат съюзници.
Знайни и незнайни жертви. Нужни, за да блеснат горните.
Няма да се разпростирам повече, макар че има още куп култови герои, които ще ви напълнят душата. Ще обрисувам обстановката с няколко думи: имаме Съюза, доскоро единствената сериозна политическа и военна сила, изпаднала в беда заради нелепите си властници и вътрешни битки за кокала. От север напира споменатият вече военен гений Бетод, успял за първи път да обедини дивите северняци в единен юмрук. От юг срещу съюза се възправя ново изненадващо обединение – империята на император Утман-ул-Дощ, под духовното водителство на стар враг на Биаз – пророк Калул. Той е нарушил Втория закон (Първият е бла-бла за неизползване на магия) – да не се яде човешко месо и създава армия от ядачи – странни същества-канибали със свръхчовешки възможности.
Както вече споменах, първата част е едно гигантско въведение към този невероятен свят, в който боговете не са полудели само поради липсата си. Джо Абъркромби наистина е създал една уникална фентъзи сага, която няма нищо общо с досадилите ми “Ерагон” (ревю само за 3-та част), “Землемория” и др. подобни “канонични” в жанра. Черният хумор се сипе отвсякъде, а кръвта е в очакваното изобилие – авторът показва изключителна изобретателност в начините някой анонимен войник да намери смъртта си – една с една не си приличат смъртите, които главните герои причиняват без много замисляне. Жесток свят, в който любовта почти няма място. Сълзи? Какво?
Още писания за книга в “Палатков лагер за пингвини”, “Блог за книги” на Стойков, “Библиотеката”, SciFi и “Блогът на Бирето”.
