Жанр: Драма, Исторически

Издателство:

Автор: Добромир Байчев

Корица: Дамян Дамянов, мека.

Година на изданието: юли 2020 г.

Страници: 228

Рейтинг :

Време за четене: 4 минути

 Ozone.bg По време на карантината имах възможност да прочета две книги, за които отдавна търсех време – „Живот и съдба“ на Василий Гросман и „Колимски разкази“ на Варлам Шарламов, и ако в първата истории от германските концлагери за кратко, но знаково, се появяват сред действието, то втората е неотменно вторачена в страданията на лагерниците в Гулаг. И точно за тези две книги мислех, докато най-после четях коректурата на „Глиненият цар“ на Добромир Байчев – роман, за който вече много бях чувал, при това все добри думи.

   Още от първите страници прокънтяват изстрели, прокънтяват саморазправата и беззаконието. Сурови години са след Втората световна война, братоубийствени и никаква романтика няма в съграждането на новия строй. Една от жертвите, които приливната насилническа вълна отнася, е млад лекар, Димо Айранов, който е отнесен на остров Персин в лагера „Белене“, това средоточие на болката, тази комунистическа душегубка по образец на съветските си предходници. Именно за да инспектира как се справят българските подчинени в лагера пристига един от „братушките“, полковник Андрей Тархов. Всевластен, арогантен и агресивен, той съзнава пределно добре абсолютната си власт дори не само над лагерниците, но и над надзирателите – тези, които властват над безропотните затворници, сега ще трябва да се подчиняват безропотно. И да дирят отчаяно бюстове в нощите, за да угодят на пияния началник.

   Сблъсъкът между Айранов и Тархов е предопределен. Но правилата са различни, тук Байчев си позволява да се опре на шахматните правила и да позволи на пешката да има шанс да повлияе на това, което се случва на игралната дъска. След страниците, в които лагерът е описан в цялата му човеконенавистна същност, с отчаяния глад и мечтите за бягство, с тормоза и ненаказуемото насилие, романът навлиза в поле, в което правилата са други. И да позволи да разцъфти надежда там, където такава едва ли е имало. И ако в „Когато капят кестените“ Стефан Коспартов прибягна до магически реализъм, за да даде шанс на затворниците, тук Байчев дава възможност една игра да промени живот.

 Но не се съмнявайте, че в „Глиненият цар“ е описано със силата на художествената проза есенцията на онова, което се намира в двете смели и смазващи книги на Вили Лилков и Христо Христов – „Бивши хора“ и „Погубената България„, и е разкрита сърцевината на безкрайното страдание, което описва Борислав Скочев в „Концлагерът „Белене“ 1949-1987″. В своя предговор (основан на тази рецензия в „Площад Славейков“) Силвия Недкова чудесно анализира силата на този кратък текст, затова и не виждам причина да влизам в дълбочина – само ще кажа, че макар да е лек за четене, този роман е тежък за осмисляне. Но закъде сме, ако позволим близкото минало да бъде подменено с угодни някому митове?