След толкова години работа той знаеше, че е добър полицай. Но писателят дремеше някъде в сънищата му и от време на време се събуждаше, за да го обърка.
Досега от албански автор бях чел само „Епосът на утринните звезди“ на Руди Еребара, една изключителна книга, която неслучайно влезе сред избраните в „100 книги, които трябва да прочетете“. Затова и имах високи очаквания за „Гневът на самодивите“ на Григор Бануши, мистично-криминална история за земи, сред които легендите сякаш оживяват – или винаги са били живи. И кръвожадни.
Тия горски самодиви ти взимат светлината на погледа и гласа, замайват ти главата и ти изпиват мозъка.
Бануши ни въвежда в свят, в който съвременността не е успяла да влезе в пълно владение. Главен герой в романа е комисарят Марин Курти, който определено не се вписва в клиширания образ за полицай – той чете много, може би твърде много, слуша класическа музика, изобщо е „човек с висока култура и интересни увлечения“, а преди да се насочи към разследванията на престъпления, е дори учил филология с неясното намерение да стане евентуално писател. Сега обаче се занимава с по-преките проявления на жестоката човешка природа, а пред него седи истинско предизвикателство – трима туристи, Маркус, Ото и Ирена, до един творчески личности: фотограф, студент по изобразително изкуство и цигуларка, са изчезнали без следа сред албанските планини и той трябва да разбере какво се е случило с тях.
Но самото разследване дори не заема централно място в романа – сред него се отличават всъщност няколко наглед второстепенни фигури като Садик Души: неутешим старец, който е загубил двамата си синове заради кръвно отмъущение, а не стига това, но и според него дъщеря му Аиша е омагьосана от самодивите, които първо са ѝ взели ума, а след това са посегнали и на живота ѝ. Главен антагонист е местен престъпник, Ука Чакала, и неговата банда, които са тормозели тримата туристи и дори са ги ограбили… а може би и нещо повече. Но най-важният образ в романа безспорно е красивата лекарка Алма, по която комисарят се увлича, и тяхната любовна история всъщност заема доминиращо място в сюжета до степен да не мога да го класифицирам точно като трилър, а по-скоро като любовна драма с мистични елементи.
Но може би има още един основен образ – албанската природа и митологичните персонификации като самодивите, които от самото начало неусетно навлизат в действието и стъпка по стъпка сякаш стават все по-реални. Същинското действие тече основно в главата на Марин, който се чувства обграден от тайнственост, разкъсва се между полицейския си дълг и чувствените преживявания с Алма, а най-сложни стават емоционалните му драми, когато към нея се пресяга и неин бивш любим, богат и успешен, а разследването на още едно жестоко престъпление не му позволява да бъде до нея в най-важните мигове. Още по-объркан е неговият вътрешен свят, в сънищата му постоянно влизат жените около него – цигуларката, която търси, загиналата дъщеря на Садик, негова бивша, с която са имали красиви моменти и дори едно твърде младо момиче, към което протягат грабливи ръце албанските традиции. Изобщо особените порядки по тия земи имат важно място в сюжета и в сякаш всеобщата вяра и в християнските чудеса, но и в реалността на фолклорните митове и проявленията им в живота.
Романът първоначално ми напомняше на чудесните творби на Илария Тути – „Цветя над ада“ и „Спящата нимфа“, но ако те са си чистокръвни трилъри, макар и обогатени с чудесен литературен стил сред красиви пейзажи, то тук самото разследване е просто фон на доста натрапчива любовна драма и опит да се създаде сложен и многопластов герой, в никой случай сляпо фокусиран, целеустремен и откриващ всяка следа разследващ, но за мен авторът се проваля в това си намерение и Курти просто не се оказва на висотата нито на професията си, нито на емоционалните си амбиции, избирам да съм обран в изказа си. А краят… е, сами ще си прецените дали той е задоволителен, мисля, че всеки сам трябва да прецени това.
От същите жанрове
