Прочетох книжлето за 30 мин. Чувствам се генерално излъган. Не мога да не подходя с огромни очаквания към заглавие на Стивън Кинг, чиито ранни творби събирам от гимназиалните си години, когато всяка жалка 21-левова стипендия имаше едно предназначение – най-удачно разпределяне по щандовете с книги втора ръка. В Книголандия вече съм ви писал за “Дума Ки”, „Сърца в Атлантида” (не, аз, де!), „Талисманът“, скоро и за “То”, а бих могъл да пиша за още цял куп, ако не спазвах строго правилото да пиша само за току-що прочетени книги.
Та, “Годината на върколака”? Кратка повест за деца, в която загадъчен върколак в продължение на 12 месеца убива хора и животни. Опъва му се само едно сакато дете (това би предизвикало присмех при всеки друг автор с изключение на Кинг), което в крайна сметка разкрива самоличността на върколака – единственото свястно иронично-саркастично нещо в книгата. В нея все пак има и куп великолепни илюстрации, част от които не отразяват точно действието, но са сполучливо допълнение – примерно как върколакът преследва едно дете, сграбчил хвърчило в лапите си, докато в разказа детето стиска хвърчилото, бягайки от звяра. Но това са дреболии, с които запълвам редовете, защото наистина се чудя какво толкова да напиша за тази книга.
Само за фенове, и то такива, склонни да дадат 15 лв. за кратка и доста ранна повест, написана между изключителния “Гробище за домашни любимци” и разочароващия “Талисманът” в съавторство с Питър Строб.
