Един от най-добрите сборници, които съм чел изобщо някога, е „Шейсет разказа“ на Дино Будзати. За неговите качества може да съдите и по това, че някой го отмъкна от нас и така и не го върна. И в началото си „Големият портрет“ определено ми напомни за усещанията за онези разкази с кафкиански привкус.
Един учен получава предложение, на което не може да откаже – държавата знае, че той е патриот, и му предлага и щедро възнаграждение, ако прекара известно време изолиран в секретен военен обект. Само че никой от министерството не знае какво се случва там – Будзати игриво води действието на страница след страница, среща ни с различни герои, които обаче до един не знаят какво точно се крие там – тайната става все по-интригуваща с всяка стъпка към разкриването ѝ. В крайна сметка обаче истината не може да бъде опазвана вечно, поне не и в тази книга, и става ясно какво се случва – и не, и аз няма да ви кажа. Но спокойно мога да ви кажа, че както в много добри фантастики, това не е роман за технологии и бъдещето, а за хора, емоции и настояще, всички от които са просто облечени в по-пъстра дегизировка.
Малко ми е чудно това, което пише на задната корица – че „Големият портрет“ е смятан за първия италиански фантастичен роман, все пак излиза чак през 1960 г. Но и така да е, книгата носи наивния отпечатък на времето си, напомни ми на един друг роман от това десетилетие – “От дълбините на времето” на Рьоне Баржавел. Но ако трябва да съм честен, направо е трудно да си представи човек, че от другата страна на Океана по същото време излизат книгите на Робърт Хайнлайн, Aйзък Азимов, Рей Бредбъри и толкова други титани на жанра, а пък в Русия вече е е изявил Александър Беляев и е дошло времето на Аркадий и Борис Стругацки.
В крайна сметка повече ми хареса встъплението към основното действие, там, където тайната се изплъзваше постоянно и оставаше красива и предвкусвана. Но, както се казва, cherchez la femme – и ще разкриете всяка загадка.
От същия автор
От същите жанрове
