Един от най-любимите ми романи е “Цар Плъх”, чел съм го поне 5 пъти и всеки път ме изумява. За съжаление Норман Мейлър не успява да достигне висотата на Клавел, но сякаш и не се цели натам. Специално от този автор по-силно впечатление ми направи “Замък в гората”, разказващ за детството на Хитлер през погледа на един демон.
Романът, една симпатична тухличка с хубава корица, проследява приключенията на няколко войници и офицери на остров Анопопей, където имат мисия да превземат укрепена японска линия по време на Втората световна война. Авторът започва разказа с десанта, продължава през седмиците на устройване, прокопаване на пътища в джунглата, битките с природата, а самата война остава малко на заден план. Нарядко някой бива убит. Сред редовете Мейлър често задейства машина на времето и разказва последователно за живота на всеки от героите си и как е станал това, което е.
“Голите и мъртвите” оставя едно странно впечатление за липсващ писател. Сякаш Мейлър наистина е отстъпил встрани и е оставил героите си на самотек, просто са безумно, плашещо естествени. Те са всякакви, и добри и лоши едновременно, борят се помежду си за надмощие, обиждат, после съжаляват… пълнокръвни хора в една нечовешка обстановка.
Някои моменти на книгата носят ехото на “Параграф 22”, но той е издаден по-късно и почти сигурно Хелър е бил запознат с “Голите и мъртвите”.
В края героите поемат на крайно тежка, направо самоубийствена мисия, а междувременно битката приключва. Каква по-голяма ирония?
От същия автор
От същия жанр
